Докато не е кръстено, бебето се намира извън обществото. Ако е болнаво или ако преди него са умирали децата в семейството, го кръщават непросредствено след раждането. Много е важно, ако умре – както често се е случвало в миналите векове, когато детската смъртност е била много висока – да не умре некръстено. Според вярването, в такъв случай душата му не отива при Бога, а остава в чистилището – пространство между рая и ада.
Некръстеното дете все още няма лично име, затова народът го оприличава на кладенец без вода, село без хора, хамбар без жито. За него се говори в среден род, защото все още не е придобило своята индивидуалност. Наричат го с различни имена, повечето от които го уподобяват на малко животинче: кушли – кутре, пуле – малко магаренце, турмаче – малко биволче (за мургаво дете), гуце – от гуци, както викат на свинете. Неслучайно тези имена оприличават детето на малко домашно животинче, а не на малко диво животно. По този начин се подчертава особеното състояние на бебето. То е едновременно наше и чуждо, близко и далечно, както опитомените животни, които са в близост до хората, служат им, но все пак са отделен биологичен вид.
Друга група названия оприличават некръстеното с дете от чужди етнически и религиозни групи – еврейче, турко, циганче, помаче, юрук и дори маджарче (в Етрополско). Така те подчертават, че детето все още не е приело християнската вяра.
Трета група названия подчертават голотата на бебето – голчо, голка, голтаче – то се ражда голо и до кръщенето се повива на голо - тъй като е природно същество, за което голотата е нещо естествено. При кръщението то ще получи първите си дрехи – т.е. ще стане човек. Има поверие, че ако кръстникът не подари дрехи на детето при кръщението, то ще остане голо на онзи свят – т.е. такова, каквото е било до момента на кръщенето – и за наказание кръстникът ще трябва да ближе голото му тяло. Последната група названия отъждествява бебето с пола му – путо и пута, пишката и пеперудата, пиронко и чупка са народни имена на мъжки и женски полови органи. Такива всъщност си и народните имена на мартениците – Пижо и Пенда, които могат да се преведат просто като „мъж” и „жена”. И двете имена се срещат като названия за некръстено дете – пижо – за момче и пунда –за момиче – и двете са диалектни названия на полови органи.
Вярва се, че некръстеното дете мирише, има лош дъх, което е характерно за обитателите на отвъдното царство. Те познават живия човек по миризмата му, която им е противна, както е непоносима тяхната за него. В Средните Родопи казват, че некръстеното „мирише на друго, не на живо месо, не е миросано, затова”. Българите вярвали, че бебето е друговерче, не е чисто и Господ не го пази, докато е некръстено – затова много се страхували да не го нападнат зли духове или да го урочасат „лоши очи” и не го оставяли само и за миг. В първите 40 дни след раждането жената също е нечиста – нарича се лехуса и също я пазят заедно с бебето. При тях винаги трябвало да стои някой кръстен член на семейството – дори и по-голямо дете. Тъй като то било сложено в кръст, можело да изгони дявола и злите духове от майка си и бебето й. Ако все пак се наложело да оставят бебето само, слагали до него метлата да го пази, докато си вземе името. Повсеместен е страхът то да не умре некръстено. Вярва се, че ако това стане, грехът ще тежи на цялото семейство. В такъв случай детето се опява и не се закопава в гробищата, защото не е хрестиянче. Погребват го в двора на къщата, на брега на реката, по кориите, в еврейските и дори в циганските гробища. Майка му не бива да плаче за него, често не й показват къде точно е заровено – гробът не се отбелязва по никакъв начин, защото детето няма име. На места преливат гроба с кръстена вода от Богоявление в опит да компенсират неосъщественото кръщение. В Странджакато умре, написват името му и го слагат в ковчега — да не си иде без име,: „Като умре, човек при неговата си рода отива, повечето ора му са там — при них. А като е без име не отива при них. " В Гоцеделчевско го опяват в църквата, като вместо неговото споменават името на дядото или друг починал роднина, за да отиде детето при него. В Силистренско също го заравят при бабата или дядото. В Средните Родопи го погребват голичко в стар гроб или само в края на гробищата. Сред рупците в Странджа на 40-ия ден попът припява на гроба същата молитва, която се пее на кръщене. На мястото майката оставя камъче и го прелива само в събота, а не като при останалите починали — всеки ден до 40-ия ден. Във Врачанско също опяват земята отгоре му.
В западна България вярват, че душата на починало некръстено дете остава нещастна на оня свят – тя се скита самотна или отива в ада, превръща се в навяк – зъл дух, който мъчи родилките, бременните и новородените. Или се превръща в птиче, което постоянно писка, виси като топуз на врата на родителите си и вика „Дай ми вяра!” за разлика от починалите кръстени деца, които се превръщат в ангелчета, кръжащи около Господа. В Тракияказват, че такова дете е невинно, затова става „на Господа курбанче”, душата му става „кандилце на светиите” или се превръща в гълъб, който се връща по Коледа в света, носейки радост.
Кръщене
Кръщенето е едно от седемте тайнства на християнската религия. Приемайки Свето Кръщение, човек се очиства от първородния грях на предците на човешкия род Адам и Ева. Потапянето във вода е символ на очистването от този грях, отхвърлянето на грешната човешка природа и навлизането в ново състояние, при което кръщаваният се отрича от дявола и се съчетава с Христос.
В българската традиция децата се кръщават в много кратък срок след раждането. Най-често това става в първия неделен ден, до една седмица или до десетина дни след раждането. Вярва се, че докато не е кръстено, детето все още не е пресякло окончателно границата между „тоя” и „оня” свят – светът на мъртвите и на живите. Когато се ражда, то идва от света на мъртвите и за да се приобщи към света на живите, трябва да премине през редица обреди, наречени обреди при раждане и отглеждане на малко дете. Най-важен от тях е ритуалът на кръщенето. Чрез него детето получава своето име и се слага в ред - става истински член на човешката общност. Кръщението осигурява бъдещето на душата на бебето както в този, така и на онзи свят, то е неговото духовно раждане. Единствено след кръщението човек може да бъде опяван, венчаван и да му се четат молитви. Според установените от църквата представи некръстеният не може да получи Божията благодат и дори и да живее праведно, душата му няма да отиде в рая, а в съдния ден той ще бъде съден за това, че не е кръстен. Преминаването в новия свят, в ново състояние и приобщаването към общността се ознаменува с получаване на име. Кръщението и свързаното с него именуване са символ на прехода от природа към култура, от хаос към космос, от мрак към светлина, от подвластност към неподвластност на злите сили, от деперсонализация към индивидуализация.
Според каноничната традиция кръщенета не се правят по време на пости и през Мръсните дни, когато „водата още не е кръстена и не е чиста". По правило кръщенето на новороденото дете се прави скоро след раждането. На първо място, това се прави заради големия страх детето да не умре некръстено, „да не го погребат без име"; „да има име, та ако умре, да не е еврейче, а християнче"; „да се сложи във вярата, та да бъде готово за всичко, за живо и за умряло"; „да си иде с името, да не е без име". Значение има и вярването, че орисниците, които идват на третата нощ, определят по-добра съдба за детето, ако го заварят кръстено". Най-често кръщенето се прави на първата или втората неделя след раждането или на някой скорошен празник. Не е хубаво голям празник или пък службата на къщата да минат без новороденото да е „кръстено, миросано и на Божа майка предадено". Това се възприема като непочитане на светия ден и предполага някакво нещастие за младенеца. Банатските българи кръщават детето на третия ден след раждането — ако се пада петък, отлагат за събота поради представата за петък като тежък и лош ден. При смъртен случай в семейството или рода бебето се кръщава преди погребението.
Важно е заговяването – започването на поста и отговяването – краят на поста - на семейството да става, когато бебето вече е кръстено. В Родопите спазват да не се заговява, преди да го кръстят, а в Габровско нарушават забраната да не се кръщава през пости и ако бебе се роди през това време, го кръщават още първата неделя, за да не отговяват с еврейче в къщата. Понякога кръщавката може да се отложи до един месец поради нужда от време за приготовления, но става задължително преди т. нар. „голяма молитва", която родилката не може да си вземе на 40-тия ден от раждането, ако детето й е още „еврейче”. В редките случаи, когато кръщенето се прави след 40-тия ден, родилката може да присъства на него, тъй като вече е очистена. По правило обаче това става по-рано и тя не присъства на ритуала, тъй като се смята за нечиста.
В изключителни ситуации новороденото се кръщава преди изтичането на една седмица. Ако е слабо, ако преди него са умирали деца в това семейство кръщавката е преди да е засукало от майка си — понякога на третия ден, а много често и веднага след раждането. Ако е болно или е седмаче, или има някаква друга причина за опасения, че може да умре, го кръщават колкото се може по-бързо, без дори да чакат идването на свещеник, като това се извършва от бабата акушерка, от някой от домашните или дори от родилката. В такива случаи следят да не мине събота без детето да е кръстено, тъй като тя се смята за „мъртъв ден". По правило до 24 часа след раждането бабата акушерка може сама да кръсти детето, ако види, че умира. Ако е болно преди да започнат да го лекуват, го кръщават.
Старите хора казват, че може би иска името си и затова боледува. Самото кръщене се възприема като предпазна мярка и лек. Чрез него малкото дете е защитено от зли сили, придобива свой ангел покровител и следователно има шанс да оздравее и да се задържи. Ако то наистина се излекува, отдават го безрезервно на кръщенето. Ако умре, се успокояват, че са изпълнили дълга си към него и душата му ще отиде в рая. Понякога само слагат име на детето без свещеник — някоя възрастна жена, която не е от рода, бабата акушерка или свекървата го изправят до иконата и му казват името, а го кръщават на една седмица. Или пък написват името на листче и го слагат в ръчичката на бебето, докато е още живо, за да не си отиде без име. На места именуването на болно дете се придружава от „кръстосване” - миросване със светена вода и миро (зехтин или олио) — правят се кръстчета на челото, гърдите, краката и пъпчето му. Най-често за това е необходимо присъствието на кръстницата, което отличава миросването от обикновеното наричане на име — полунакръщавката.
В Ямболско и Елховско при опасност от смърт на новороденото се събират няколко възрастни жени (често бабата акушерка и свекървата), застават с бебето в ъгъла зад отворената врата в стаята на родилката, баят му и му наричат името.
Основен субект на акта на кръщенето е кръстникът, а основен обект — детето.
Има много поверия и гадания във връзка с кръщелния обред. По пътя към църквата внимават да не се разлее водата за кръщенето, тъй като това ще намали добрите качества на детето. Затова за някой глупав човек казват „Лиснало му се от мозъка", „Лиснато му е ведрото". Кратуните, с които носят водата, са различни по форма за момчета и момичета, като мъжките са с израстък. Ако първият човек, когото срещнат, носи нещо празно, вярват, че детето няма да е с добър характер. Ако той е богат, казват, че и младенецът ще е такъв, ако е циганин — ще скитосва много по пътищата. Ако им мине черна котка път, кръстникът и кръстницата ще се скарат. В зависимост от това, дали първият човек, когото срещнат, е мъж или жена, следващото дете в семейството ще бъде съответно момче или момиче. Почти повсеместно е вярването, че не е на добре, ако бебето се изходи в купела. Самото то, някой от родителите или близките му ще умре. Това вярване е особено силно, ако в къщата има болен. В Шуменско казват, че след тази „простъпка" детето, като порасне, ще стане турчин или кадъна, т. е. ще смени вярата си.
В цялата страна е разпространено поверието, че кръщаването на две деца в една и съща вода, в една ведрица, поражда побратимство между тях. Българите в Румъния ги наричат „братя по кръст", като момичето е половин кръст, а момчето — цял. В Габровско нарочно гледат да кръстят няколко деца в една вода, защото ако е само едно, вярват, че ще бъде „само, вироглаво, инат",а ако са кръстени повече — ще бъдат добри хора. На много места се избягва момче и момиче да бъдат кръстени заеднов една вода – когато пораснат, ще се смятат за роднини и няма да имат право да се вземат. Ако дръзнат да го сторят, ще умрат в един и същи ден. Аналогично на горното поверие е и това, че двама братя, две сестри или близнаци не бива да се женят един и същи ден, защото в един и същи ден ще умрат.
Кръщенето е второ, духовно раждане, затова то създава родство, подобно на кръвното. – а за кръвни роднини е абсолютно забрането да се женят помежду си.
Кръстените в една вода момче и момиче си разменят подаръци на Нова година и Ивановден; когато единият се жени, другият може да му стане девер или съответно зълва – точно все едно му е истински роднина.
Близнаците се кръщават със сходни имена и в една вода, което подчертава почти абсолютната идентичност помежду им; на места в Ямболско на кръстените в една вода момче и момиче гледат да са им еднакви имената — например Иван и Иванка — т. е. кръщават побратимите на подобни имена, като близнаци. В редица обичаи близнаците се заменят от едноимците, и на едните и на другите се приписват лечителски способности.
След извършване на обреда в църквата – кръщението – кръстникът носи детето в дома му и го предава през прага на майка му, а на места – на бащата. В този момент кръстникът изрича три пъти „Взех го еврейче, връщам го християнче". В Севлиевско, Ловешко, Габровско, Троянско и Подбалкана казват „Взех павликянче, връщам християнче." В Търновско, Плевенско, Кюстендилско, Софийско, Русенско, Новозагорско, Ямболско - „Еврейче ми го даде, българче ти го донисвам". В Западните покрайнини изразът е подсилен —„Даде ми го еврейче, давам ти го чисто славянско българче". Във Врачанско, Горнооряховско, Гоцеделчевско и Първомайско кръстникът казва „Циганче го отнесох, християнче ти го донесох". При католиците в Свищовско и Никополско, както и в някои български села в Румъния той казва преди да тръгне за църквата: „Турчин земам, кръстянин жъ върним", което съответства на „Даде ми го турче, давам ти го християнче" от Старозагорско и „Мохамуданче зех, ристиянче нося" от Ловешко. В Северозападна България и на места в Софийско и Троянско казват „Циганче ми го даде, българче ти го врачам"; в района на Монтана „Некръстенче взех, ристиянче връщам", в някои рупски и загорски села в Странджа: „Некръстено го зимах, кръстено го нося", в Средна Западна България —„Даде ми го езичниче, християнче ти го връщам". В Добруджа се срещат няколко варианта: „Еврейче взех, кръщениче/ четениче/ християнче ти го давам". В Севлиевско формулата е „Даде ми го безверче, давам ти го християнче", което съответства на „Взех ти го попистянче (безверник — като протестантите), нося ти го християнче" от с. Гърмен, Гоцеделчевско. В Карнобатско, Айтоско и Котленско на репликата на майката „Дадох ти го некръстено и немиросано" кръстникът отговаря „Давам ти го кръстено и миросано". В Тетевенско, Сакар и на места в Пловдивско и Западните Родопи се среща фразата „Ти ми го даде еврейче, я ти го давам кръстенче/ кръстайче/ кръщелниче." В някои врачански села преди предаването родителите питат кръстника и бабата-акушерка „Какво носите, слънце или месец?",а те отговарят „Слънце". По-рядко казват :„Даде ми младенче, на ти християнче/ българче" на места в Средните Родопи; „Бебе го взех, ерген/мома го връщам" в Ловешко и „Без име го взех, с име ти го връщам" в Габровско, Ловешко. В Чирпанско епитетите за новопокръстения са градирани по следния начин:
- „Даде ми го еврейче, на ти го българче";
- "Даде ми го еврейче, на ти го християнче";
- "Даде ми го еврейче, на ти го Иванчо".
След изричането на тези толкова важни думи кръстникът влиза в дома, майката го дарува, той поднася даровете си за детето и всички сядат на празнична трапеза.
При осиновяване на дете, ако то не е кръстено, в деня на осиновява се кръщава в присъствието на новите му родители и получава име според тяхното желание. По принцип некръстено дете не може да бъде осиновено.
Личното име е неизвестно в периода до кръщенето. В миналото името се избира лично от кръстника и зависи изцяло от неговото желание. Той го е държал в тайна и не го е съобщавал на никого до извършването на църковния ритуал. Постепенно родителите започват да научават името и преди кръщавката, но то продължава да се пази в тайна от всякакви чужди хора. Свекървите поучавали младите булки да си мълчат, за да предпазят новороденото от уроки и болести, но и за „да са тайни децата, да не са леки, да не приказват много". Освен това, ако кажат на бебето на име преди кръщавката, кръстницата ще се разсърди. В по-далечното минало измисляли на бебето три различни имена, с които го наричали в първите три дни след раждането „с цел да се разбърка работата на злите орисници, та да не узнаят за кое дете се говори и в такъв случай „добрите" да начертаят щастието му".
В тези практики е отразена вярата за връзката между името и живота на младенеца. Името се табуизира, тъй като некръстеното дете е много подвластно на магии.
Името се възприема като жива част от бебето – ако го узнаят, злонамерените духове или хора могат много лесно да му навредят. Тъй като то все още няма ангел – пазител, който да го пази, няма да има кой да отблъсне тези зли влияния.
„На име не е право да му се казва, защото не е кръстено, дяволът ще го превземе". Дори и когато кръстникът съобщи предварително името на бащата, за да го запишат, той му заръчва да не го казва на родилката „за да не умре бебето". Това правило се спазва и в по-лек вариант — майката може да знае името и дори си го казва наум, но не бива да го произнася на глас и да се обръща с него към младенеца. Тук прозира вярата в магическата сила на веднъж изреченото слово. Запазването на тайната на името е в пряко отношение със съхраняването на живота на детето. Затова в Свищовско и Никополско казват, че колкото по-дълго се пази в тайна името, толкова по-дълъг живот ще има новороденото. Поради същата причина в Средните Родопи и при рупците в Странджатабуизацията на името продължава и след кръщавката — най-често до взимането на чиста молитва –сарандисването– от родилката на 40-ия ден. Въпреки че бебето вече е кръстено и има име, се обръщат към него с „ей".
След кръщенето детето се поставя за първи път в люлка и може вече да се оставя само, защото е защитено от своя ангел хранител. В някои краища го оставят за няколко минути само още по време на гощавката, „за да не бъде страхливо".
Кръстникът
Кумството и кръстничеството представляват духовно родство. В старо време децата най-често се кръщават от венчалия родителите или от някой от по-младите му родственици. Тази традиция е много устойчива и на места е запазена в същия вид до наши дни. В южните части на страната названията за кръстник и кръстница са калтата и калимана — гръцки заемки със значение „добър баща" и „добра майка". В Пиринския край ги наричат съответно батлету и батинаата. Най-често бабата акушерка или свекървата носи детето до храма, а кръстникът го връща оттам, или по-рядко го носи и в двете посоки. В Разградско ако някой дойде по време на раждането, го задържат в къщата и после го канят за кръстник. Общото название за получилия светото кръщение е „кръщелник".
Според вярванията на ромите във Вардарска Македония кръстникът е истинският родител на детето, защото по време на кръщенето той първи го докосва и с това го превръща в човек.
Кръстническата институция върви по наследство. По правило членовете на семейството на кума имат право да кръщават и венчават всички членове на фамилията на кумеца. Духовното родство обхваща двата рода в тяхната цялост и регламентира отношенията между тях. Като истински роднини те не могат да се женят помежду си. Прекъсването на кръстничеството е рядко явление и според народното вярване не носи добро и на двете страни независимо от това чия е вината.
„Всеки кръстник не става" — казва народът. Той трябва да е добър човек, семеен, с живи деца и богат. От друга страна, „не бива да се отхвърля кръстник, бил той беден, прост и прочее, защото е грехота".
Почитта към него е много голяма —„уважава се повече от баща и майка". Кумът и съответно кръстникът се явява наместник на Бога. Това се вижда в поверието, че Бог духнал в устата на създадените от него хора от кал и по този начин им дал душа, превърнал ги в човеци. По време на църковния ритуал кръстникът плюе девет пъти в устата на детето, „за да се знае, че той му е заплюл името и му е кръстник". Църковният ритуал създава родство между двамата. Кръстникът притежава голяма власт и сила. Държал е огън - свещ - над младоженците и затова лошо кълне — клетвата му хваща „до три пояса". Почитта на кума е изразена в следните поговорки: „Пред кум се вода не гази, на кум се хатър не чупи"; „На кръстник не се преправя"; „На кръстник и на кучето му се не минува пътя"; „Пред кум се не шава". Той е единствен и несменяем като Господа и затова казват: „Един Бог, един кръстник"; „На но дитя много кръстници не биват."
Поради това, че е Божи наместник на земята, хората казват, че когато кръстникът е на гости у кумците си, дяволът бяга от къщата им. Затова на него и децата му винаги се целува ръка. Уважението към него се засвидетелства и с ежегодни посещения с пита, кокошка, вино и на големи празници като Васильовден, Йордановден, Заговезни и на неговия имен ден.
Понякога наличието на кръстник се възприема като достатъчно условиe за добър живот на детето. В Силистренско той трябва да е калесан - поканен още на третия ден от раждането, когато се прави голямата пита, т.е. преди да са дошли орисниците. Затова ако откаже да кръщава, което се случва рядко, до вечерта на третия ден трябва да се намери друг кръстник.
На хляба за орисниците се поставят алтъни – монети. Щом видят, че детето има кръстник и е сито и богато, орисниците няма да го вземат — няма да му определят къс живот, тъй като не е бедно, има си кръстник — застъпник пред Бога, и няма да се мъчи.
Кръстникът е много почитан, но и отговорностите му са големи. Първата и най-важна негова задача е да дари дрехи на новопокръстения. Без това обличане ритуалът е незавършен и следователно — невалиден. Освен това кръстникът не трябва да се скъпи, когато купува дрехите, защото според народното предание самият св. Петър не допуснал майка си в рая, понеже е „повой скъсявала и риза стеснявала, когато е била кръстница” – т.е. опитала се е да спести от дрехите за детето.
На места ако детето е първо, трябва да се облече веднага, ако не — може и по-късно, но задължително преди сватбата му —„иначе ще встъпи в живота голо, без късмет". Кръстникът отговарq - длажен е, както казват в Ихтиманско - за своите кръщелници пред Бога и ще бъде съден при Второто пришествие, ако те не почитат Бога и не вярват в него. Когато порасне, детето ще прилича на кръстника си, особено ако носи неговото име, и затова той трябва да притежава положителни качества. Оттук произлиза поговорката „Каков ти кумо, таков ти умо, таков и домо".
Бракът на кумеца също е в зависимост от кума. Например в Етрополско той се смята за виновен, ако младоженецът не успее да дефлорира булката през първата брачна нощ. Хората казват, че кумът не е добър или има някакви прегрешения, с които е предизвикал завързването – импотентността - на кумеца си.
Кръстникът трябва да не е ял нищо преди кръщавката — детето трябва да се кръсти „на гладно сърце, за да бъде щастливо". Най-сетне кръстникът е пряко отговорен за живота и здравето на своите кръщелници. Ако те измират в детска възраст, се вярва, че причината е в него, и той бива сменен, за да се задържат децата. В някои случаи на повторен брак също го сменят поради вярването, че причината за неуспеха на първия брак е в него. Дори и при такава „вина" на кръстника, човек може да се откаже от него само с негово съгласие — „прошка", която се иска до три пъти. Ако той не се съгласи и ни даде прошка, не могат да го сменят. Показателна за несменяемостта му е поговорката „Ще му дойде умът, като си иде кумът". За нов кръстник избират човек с живи деца, който не трябва да е роднина, защото в такъв случай обвиняват кумците, че са свидливи и не искат даровете да отидат в чужди хора. Като правило кумът и кръстникът не трябва да са роднини на младоженците и съответно на кръщелника си – те стават такива след ритуала.
Кръстничеството е изключително престижно и свято задължение. В цялата страна е засвидетелствано поверие, според което човек трябва да кръсти поне едно дете през живота си, защото иначе на оня свят ще кръщава жабите, „ще го бъзикат дяволите", ще стои настрана, а не при другите хора, и няма да бъде приет в Рая.
Кръщаването на дете е „голям хаир" — българите в Румъния вярват, че кръщелниците посрещат кръстника си на оня свят, защото той им е дал вяра. Гагаузите казват, че грехът на кръстника се поема от децата, кръстени от него, на другия свят. Ако бебето умре, кръстниците държат по две свещи върху краката му по време на упокойната служба в църквата. С това се компенсира невъзможността те да държат огън върху него по време на сватбата му.
Кумството е сходно по характер с побратимството. И двете представляват духовно родство, което е приравнено с кръвното.
Във Видинско нов кръстник се хваща чрез изпиване на капка кръв от дясната му ръка — т. е. по същия начин, по който се побратимяват двама приятели. Св. Йоан Кръстител е покровител и на кръстниците и на побратимите. В негово име и на неговия празник се хваща побратимство, а от друга страна, той е почитан като кръстник на Исус Христос.
По правило кръстникът кръщава мъжките деца, а кръстницата — женските. В Радомирско, Оряховско и Ловешко кръстникът кръщава само момчетата, защото след това той или синът му ще ги венчава. Тъй като кумството се предава по мъжка линия и не се прекъсва („Кумство се седемстотин години не изражда"), момичетата се кръщават от някоя леля, братовчедка или жена от махалата —„Момичето и на пътя да хванеш, някой ще ти го кръсти".
Ако момиче стане кръстница, казват, че „ще има столче в рая". Бременна жена не може да кръщава — вярва се, че това ще причини смъртта или на нероденото й дете, или на кръщелника. В такъв случай я замества съпругът й, а тя само присъства на ритуала. Ако кръстник не може да кръщава поради някаква причина и го замести друг, по-късно той трябва да му плати, за да запази кръстничеството за себе си : „Кой кръщава, той слага името."
Най-често кръстникът съобщава името след като се върнат от църквата, даде бебето на майката и си разменят задължителните дарове. Тогава сядат на трапезата и той казва „Честито ви име...", „Честит ви именник", „Да пием за здравето на...", „Айде да ви е жив...", „Да устарей и побелей...". В този момент родителите научават името на детето си.
Понякога кръстникът отлага да съобщи името, като иска още вино. После „лъже" майката или бащата, като назовава две имена на хора от неговия род, които те трябва да заявят, че не харесват. Понякога той нарочно избира грозни имена. На третия път казва истинското име и всички казват „браво".
Във Видинско, Врачанско, Ломско, Пловдивско, кръстникът си отива след гощавката, без да съобщи името. Удължаването на срока на неизвестност се свързва с поверието, че колкото по-дълго се запази тайната, толкова повече ще живее бебето. Когато кръстникът идва да извади детето от мирото на първия или втория ден след кръщавката, тогава съобщава и името, казвайки на майката: „Ето твойто бебе е християнче вече. Не е бебе, а името му е...". Казват, че „докато не му се махне мирото, не е християнче и затова не се казва как му е името".
На места името се съобщава от бабата-акушерка, но не толкова тържествено. Например, на масата тя казва „Пийте за здравето на...” и често иска да й се плати, за да издаде тайната. Бабата и кръстникът владеят тайна, която има голяма цена. Те притежават властта върху живота на новопокръстеното, тъй като единствени знаят как е наречено то. В Подбалкана, цяла Южна България и Македония деца тичат от църквата до дома на майката, за да изпреварят кръстника и първи да й съобщят името, за което получават пари, бонбони и други лакомства.
Поместените снимки, не са част от статията z@a
