И изсъскала змия черна
— Що се страхуваш от мене, ма жено?
Що се дърпаш и настрана стоиш? Нима толкоз зло си видяла в очите ми,
че и сянката ми не щеш да докоснеш?
Не от силата ти и люспите ти. Не ме страх и от езика ти раздвоен.
За друго ме е страх от тебе.
Ти много глухо идеш. Нямаш стъпка. Шум никакъв не издаваш
Без предупреждение се появяваш. Плъзгаш се между тревите,
като мазна дума между хората. И додето те забележи човек,
вече си близо до лицето му. Затуй те гледам с недоверие. Защото лукавото рядко тропа на вратата. То се промъква през пролуките.
— Не съди по кожата, жено. Мнозина ходят на два крака, ала по-черна от моята душа носят.
Аз поне съм това, което съм. Не се крия зад усмивки и нищо не обещавам. Лъжа не споменавам. Кога съскам — съскам. Кога хапя — хапя. А човекът? Той често милва с ръка,
докато измама крои. Кълне се във вярност,
докато гледа към чуждото.
Погледнала гората. Вдигнала чело към небето и рекла:
Не всяка отрова е в зъбите. И не всяка опасност пълзи по земята. Има езици по-остри. Има сърца по-студени от зимна река.
Ала пак ще се пазя. И не щото си змия. А мъдростта учи човека
да не подава ръка на онова, което още не познава.
Тогаз змията навела глава. И рекла:
— Ей това вече е разум, жено. Защото страхът ослепява. Но предпазливостта отваря очите. И който знае разликата между двете,
После вятърът минал през тревите. Замълчали птиците. И за миг сякаш цялата гора се заслушала в думите им.
щом толкоз разбираш от човеците, кое е най-опасното нещо у тях?
Змията дълго не отвърнала. Гледала към далечината. После рекла:
— Не е гневът. Гневният човек е като бурен вятър. Вдига врява. Троши. Но все нявгаш бурята отминава.
Не е и завистта.Тя е тежка болест, ала понякога сама изяжда оногова, който я носи. Не е ни алчността. Колкото и да грабиш, земята накрая си прибира всичко обратно.
Най-опасно е друго. Кога човек престане да различава добро от зло.
Кога започне да нарича лъжата истина, а истината — глупост.
Кога се присмива на честния и се прекланя пред безсрамния. Тогаз иде бедата. Не за един човек, а за всички. Само една изгнила ябълка е достатъчна да развали цяла кошница с плодове.
може да развали цяло поколение.
— Тежки думи думаш, змейо.
Защото са виждани. Аз съм стара. По-стара от много човешки спомени.
Виждала съм царе да стават просяци. Виждала съм просяци да стават господари. Силни мъже
да падат от собствената си гордост. И кротки хора
Не силата крепи човека. Не е и богатството и славата. Тия работи идат и си отиват. Днес са твои. Утре са чужди. Но ако човек изгуби съвестта си, изгубил е повече от кесия със жълтици, къща и нива.
— А кое е най-голямото богатство?
— Туй хората най-често го бъркат. Мислят, че богат е онзи, дето има много, а не виждат,
че много често най-беден е именно той. Богат е човекът, който може да заспи спокойно. Който не се бои от вчерашния ден и не заключва сърцето си
със сто катинара. Който има кого да прегърне,
кога мъката го намери и тия де има име, дето хората произнасят с уважение, дори кога го няма. Туй е богатство жено страхлива. Другото е броене на монети. А парата няма душа.
И дълго гледала към земята. Сетне рекла:
— Чудно нещо си ти, Змейо.Хората те гонят.
Боят се от тебе, а ти говориш като стар мъдрец.
оттам, откъдето не я чакаш. Понякога я носи старец, но може и дете или приятел, но да знаеш че дори и враг може да каже верните работи.
Но който слуша само онези, дето му харесват,
Слънцето клоняло към заник. И тогава жената задала последен въпрос:
има ли нещо, дето никога не остарява?
Змията се обърнала към небето. И рекла през език изсъскала:
— Има. Добрината. Истинската дума.
Майчината обич. И любовта, която не търси изгода. Тия неща не стареят. Светът се мени. Годините минават.
Къщите рухват. Пътищата обрастват. Но доброто, сторено от човек, остава след него
като диря в пръстта след дъжд. И докато има кой да я помни, той не е съвсем отишъл.
А змията бавно се плъзнала между тревите.
Но преди да изчезне, се обърнала още веднъж
Не се бой най-много от змията. И от вълка не бой се много. А от тъмнината хич се не страхувай.
в който човекът престане да бъде човек.
Защото няма по-страшен звяр от душа, която е забравила милостта.
И дълго след като змията изчезнала, думите ѝ останали да се чуват
из тревите, покрай дърветата, чак от вечерният бриз се носили.
А жената ги запазила в сърцето си. И когато срещала добри хора се усмихвала. А когато срещала лоши — не се учудвала, защото вече знаела, че не всяко зло съска, не всяко добро говори хубаво. Но всеки човек носи в душата си
И може би хората клонят към по опъкото, към по не хубавото. Към по неправилното. Па който, каквото ще да приказва, хората не им стига да са благи и добри, искат да са важни и горди, богати. С цената на душата си обаче ще платим за това.
Приятна вечер от батко Дидко
