Добрите хора са каста, лошите – маса, подобна на прахта
„Човешко, твърде човешко“ е наречена от Ницше още „Книга за свободните духове“. През 1877 г. немският философ пише своята своеобразна Библия на относителния морал, в която разобличава нелогичната човешка природа, противопоставя се на пречките пред величието на човешкия разум, разказвайки за любовта, суетата и надеждата.
Бесът, който бушува в нас, трябва да бъде лъган. Моралът е необходимата лъжа, за да не бъдем разкъсани от него. Без заблудите, залегнали в признаването на морала, човек би останал животно. А така той се е почувствал като нещо по-висше и си е наложил по-сурови закони.
Могат да се обещават действия, но не могат да се обещават чувства: защото те са независими от волята. Който обещава някому, че ще го обича вечно или че винаги ще го мрази, или че вечно ще му бъде верен, обещава нещо, което е извън властта му; наистина той може да обещава и действия, обикновено последица на любов, на омразата, на верността, но те могат да възникнат и поради други причини; защото към всяко действие водят множество пътища и мотиви. Така че обещанието да обичаш някого означава: докато те обичам, ще ти засвидетелствам с действия и дела любовта си; престана ли да те обичам, ти ще получаваш от мен винаги същите действия и дела, макар и продиктувани от други мотиви: така че в главите на хората да продължи да живее илюзията, че любовта не се е променила, че е все същата. Следователно, когато без да сме самозаслепени, се заклеваме някому във вечна любов, всъщност ние обещаваме издръжливост в една илюзорна любов.
Надеждата. – Пандора донесе делвата със злините и я отвори. Това бе подарък, направен от боговете на хората един красив съблазнителен наглед подарък, наречен още „делвата на щастието“. Но ето че всички злини – живи, крилати същества, изхвърчаха навън и оттогава бродят околовръст и пакостят на хората и денем, и нощем. Едно едничко зло не бе изпълзяло още от делвата: тогава по заповед на Зевс Пандора хлопна капака и то остана вътре. Така човек завинаги задържа делвата на щастието у дома си, въобразявайки си, че кой знае какво съкровище се крие в нея; тя е на негово разположение, той може да посегне към нея, стига да поиска; но той не знае, че делвата, която Пандора донесе, бе делвата на злините и затова смята, че злото, останало вътре в нея, е най-голямо земно благо – това именно е надеждата, – Желанието на Зевс беше да не се отказва човек от живота, колкото и да го измъчват другите злини, а все отново да се оставя да бъде измъчван. Ето защо той дава на хората надеждата: всъщност тя е най-голямото зло, тъй като удължава мъките на човеците.
Човек трябва да има добра памет, за да може да удържи дадени обещания. Той трябва да има силно въображение, за да изпита състрадание. Така тясно е скрепен моралът към добрината на интелекта.
Любов и справедливост. – Ето защо надценяваме любовта за сметка на справедливостта и й приписваме най-прекрасни неща, сякаш е нещо много по-възвишено от нея? Та нима тя явно не е по-глупавата? Несъмнено, но тъкмо затова е много по-приятна за всички. Тя е глупава и притежава богат рог на изобилието, от него раздава своите дарове на всички, дори и да не ги заслужават, без да и благодарят дори за тях. Тя е безпартийна като дъжда, който според Библията и житейския опит измокря до кости не само грешника, а евентуално и праведника.
Лъжата. – Защо във всекидневния живот хората казват най-често истината? Едва ли защото някой бог е забранил лъжата, а, първо, защото е по-удобно: лъжата изисква изобретателност, преструвка, памет. (Затова Суифт казва: който разказва лъжа, рядко забелязва какво тежко бреме поема; за да вдъхне достоверност на една лъжа, той трябва да измисли двадесет други.) И, второ, защото при обикновени обстоятелства е изгодно да се каже направо: искам това, направих онова и прочие; следователно, защото пътят на принудата и авторитета е по-сигурен от този на коварството. Обаче ако някое дете е отрасло в заплетени домашни условия, то борави също така естествено и с лъжата и винаги казва неволно това, което отговаря на интереса му; усетът за истина и отвращението към лъжата сама по себе си са му напълно чужди и недостъпни; и така, то лъже най-невинно.
Хора с по-примитивна душевност, когато се почувстват обидени, обикновено приемат оскърблението във възможно най-тежката му форма и после предават повода със силно преувеличени думи, само и само за да изживеят докрай опияняващата наслада от пробуденото вече чувство на омраза и мъст.
Стойността на живота за обикновения, всекидневен човек почива единствено на това, че той се смята за по-важен от света. Огромният недостиг на фантазия, от който страда, му пречи да се вживее в душите на другите същества, поради което взема колкото се може по-малко участие в съдбата и страданията им. А който пък наистина би могъл да прояви съпричастие, навярно ще се отчае от стойността на живота, успее ли да обгърне и да почувства в себе си човешкото съзнание като цялост, той би рухнал с проклятие на уста против живота, защото човечеството в своята съвкупност няма цели, и наблюдавайки този развой, човек не може да намери утеха и опора в него, а може само да се отчае. Но ако при всяко свое начинание той има пред очи винаги абсолютната безцелност на човеците, то и собствената му дейност започва да му се вижда като безсмислено разхищение. Но да се чувстваш и като част от цялото човечество (не само като отделен индивид), също така безсмислено прахосан, както виждаме природата да прахосва самотния цвят, е чувство над всички останали чувства. Кой е способен да го изпита? Положително само един поет: а поетите винаги знаят как да се утешат.
Суета. – Ние държим на доброто мнение на хората преди всичко защото то ни носи полза, а освен това, защото искаме да доставим радост (деца на родителите, ученици на учителите и доброжелателни люде на всички останали хора изобщо). Но само когато някой отдава особено голямо значение на доброто мнение на хората за него, независимо от ползата или от желанието му да достави радост, говорим за суета. Обикновено такъв човек иска чрез мнението на другите да утвърди собственото мнение за себе си и така да намери подкрепа за него пред самия себе си. Обаче дълбоко залегналият у нас навик да се опираме винаги на авторитета – стар колкото самия човек, подтиква мнозина да подкрепят вярата в себе си с мнението на авторитета и следователно да я вземат наготово от ръцете на другите: те се доверяват повече на чуждата преценка, отколкото на собствената. Интересът към самия себе си, желанието да си достави удоволствие достига при суетния човек толкова висока степен, че подвежда другите към фалшива, прекалено завишена оценка за себе си, което не му пречи после пак да държи на техния авторитет: значи той предизвиква заблудата и все пак и вярва. Трябва да признаем, че суетните хора желаят да се харесат не толкова на другите, колкото на себе си и стигат дотам, че пренебрегват дори собствената си полза; защото често те се стремят съзнателно да настроят ближните си неблагоприятно, враждебно, да събудят завистта им, ще рече, в ущърб на себе си: само и само заради радостта, която изпитват от собственото Аз, заради удоволствието от самонаслаждението.
Суетата ни прави богати. – Колко беден би бил човешкият дух без суетата! Така обаче той прилича на добре зареден и непрестанно зареждащ се магазин със стоки, който примамва купувачи от всякакъв вид: в него те могат да намерят почти всичко, да имат всичко, при условие, че носят със себе си валидната разменна монета (възхищение).
Най-обикновените погрешни изводи на хората са тези: едно нещо съществува, следователно е оправдано. И после: едно мнение ни прави щастливи, следователно то е вярно, неговото въздействие е добро, значи и то самото е добро и вярно. Обратната постановка гласи: едно нещо не може да се наложи, да се задържи, следователно то е неправилно. Свободомислещият, който твърде често се сблъсква с този погрешен начин на заключаване и страда от последиците му, е изложен неведнъж на изкушението да вади противоположни заключения, които в общи линии естествено са не по-малко погрешни: едно нещо не може да се наложи, следователно то е добро; едно мнение създава затруднения, вълнува, следователно е вярно.
Към нещата, които биха могли да доведат един философ до отчаяние, е познанието, че нелогичното е необходимо на човека и че от нелогичното възникват и много добри неща. То е сраснало тъй дълбоко със страстите, с езика, с изкуството, с религията и изобщо с всичко, което придава стойност на живота, че е невъзможно да го измъкнем оттам, без да увредим безвъзвратно тези красиви неща. Само най-големите наивници могат да вярват, че човешката природа би могла да се превърне в чисто логична; ако обаче съществуваха степени на доближаване към тази цел, какво ли би се изгубило по пътя?
Защото по природа ние сме нелогични, а поради това и несправедливи същества и сме в състояние да осъзнаем това: ето една от най-великите и неразгадаеми дисхармонии на битието.
Който има властта да се отплаща на доброто с добро, на злото със зло и прилага възмездието и на дело, следователно е и благодарен, и отмъстителен, той бива назоваван добър: които не притежава власт и е безсилен да се отплаща, минава за лош. Като добър, човек принадлежи към „добрите“ на една общност с чувство за органично единство, защото всеки един неин член е свързан с останалите чрез духа на възмездието. Като лош, човек принадлежи към „лошите“, към една шепа подчинени, безсилни люде, без чувство за органическо единство с общността. Добрите люде са каста, лошите – маса, подобна на прахта.
Старецът и смъртта. – Като не обръщаме внимание на изискванията, поставени от религията, бихме могли да запитаме: защо за един вече остарял човек, който чувства, че силите го напускат, ще бъде по-похвално да изчака бавното си изтощение и смъртта, вместо с пълно съзнание да тури сам край на живота си? В този случай самоубийството е напълно естествено и лесно обяснимо действие, което би трябвало като победа на разума, както е редно, да вдъхва страхопочитание, както и действително е вдъхвало в онези древни времена, когато светилата на гръцката философия и най-доблестните римски патриоти умираха най-често като се самоубиваха. Затова пък много по-малко уважение заслужава болезнената упоритост на човек да крее ден след ден под гнета на крайно тягостно съществуване, очаквайки с трепет съветите на лекаря, и останал без сили, да стигне до естествения завършек на живота си. Религиите разполагат с безброй претексти срещу повелята за самоубийство: така те печелят благосклонността на людете, влюбени в живота.
Ние хвалим или порицаваме според това, дали едното или другото дава повече възможност да блесне способността ни да раздаваме оценки.
Който не изисква от нещата нещо повече, освен да ги опознае, лесно ще усмири душата си и ще греши може би само от незнание, а и трудно би се поддал на съблазън (или на греховни дела, както нарича това светът).
Първият симптом, че животното е станало човек, се проявява, когато дейността му не е вече насочена към моментното, а към трайното му физическо благосъстояние, т.е. когато човек става полезен, целенасочен; едва тогава си пробива път суверенната власт на разума.
Нарекоха писанията ми школа за съмнение – нещо повече, дори за презрение, ала за щастие и за доблест, да, дори за дръзновение.
Дали съзнателно все пак не би могло да останем при неистината? Или ако трябва да го сторим, не е ли смъртта за предпочитане?
