И. МЪСК:

 

 „ШАНСЪТ ДА НЕ ЖИВЕЕМ В СИМУЛАЦИЯ Е ЕДНО КЪМ МИЛИАРДИ.“

by Lucky17.11.2022

Философът и математик от Оксфордския университет Ник Бостром се смята за „бащата на съвременната хипотеза за симулация на реалността“.

В свое изследване, още през 2003 г. Бостром заявява, че „нашата реалност е компютърна симулация, създадена от високо развита цивилизация“.

Астрономът от Колумбийския университет Дейвид Кипинг, изучавайки тази концепция, обръща специално внимание на три аспекта, по-известни като „трилемата на Бостром“, всеки от които може да бъде независим сценарий на реалността:

– Обикновено цивилизациите се самоунищожават, преди да имат възможност да създадат симулации на реалността.

– Напредналите цивилизации не се интересуват от създаване на симулации на реалността.

– Почти сигурно живеем в компютърна симулация.

Бостром обяснява, че поне едно от трите твърдения трябва да е вярно. Това е съвсем логично.

Кипинг комбинира първите две предположения, защото водят до един и същ резултат – ние не живеем в симулация. По този начин вероятността да живеем в компютърна симулация е 50 %.

Кипинг казва:

„Не клоня към нито едно от твърденията, но се опитвам да систематизирам данните, с които работя.“

Дори дете може да се досети за вероятността от 50 %, но защо е толкова важно в този случай?

Ако дойде денят, когато човечеството може да създаде симулация на реалността, дори и да е доста крива и небрежна, тогава вероятността ние самите да сме в симулация вече ще бъде повече от 50 %. Това се обяснява с „принципа на матрьошката“, разглеждан от Бостром и Кипинг.

Матрьошките са набор от дървени кукли с намаляващ размер, които се поставят една в друга. Те се отделя в средата, отварят се и разкриват по-малка фигура от същия вид вътре, която на свой ред има друга фигура в себе си и т.н.

Колкото повече различни реалности са вградени в симулацията, толкова по-мощен трябва да бъде компютърът, отговорен за работата на такава „матрьошка“. Въпреки това, колкото по-нататък „симулационните герои“ слизат в „заешката дупка“, толкова по-малко мощност им е необходима, за да създадат свои собствени симулации.

Да предположим, че за да създадем най-надеждната реалност, ще използваме принципа на квантовите суперпозиции („картината на реалността“ ще съществува само в момента, когато има наблюдател), което значително ще спести изчислителни ресурси.

Ако този подход се окаже ефективен и генерираната симулация изглежда много надеждна, тогава ние, като наблюдаваме симулацията отвън, можем да се опитаме да намерим „повреди в нашата собствена Матрица“.

Освен това има възможност героите от създадената от нас симулация в даден момент също да се замислят за нереалността на случващото се и да се опитат да започнат да създават свои собствени симулации.

В този момент „заешката дупка“ ще стане по-дълбока и нашите заключения за нереалността на случващото се ще получат убедителни доказателства.

Днес е невъзможно да се докажат или опровергаят подобни твърдения. Ако създадем своя собствена симулация, преди да настъпи цивилизационен колапс, тогава най-вероятно живеем в симулация, която някой друг е създал.

Имайки предвид скоростта, с която технологиите за виртуална реалност навлизат в живота ни, вече сме на крачка от генерирането на паралелни реалности.

Както казва Илон Мъск: „Шансът да не живеем в компютърна симулация е едно към милиарди.“

iddentruth.site