Николай Райнов
“Зная делата ти, че не си студен нито топъл. Дано да беше ти студен, или топъл.
Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си.
Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол,
то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш.” (Откровение 3 глава)
Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната “златна средина”, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но всъщност никак не се интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят.
От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал.
Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги – личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.
Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвъд облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик, или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста сложно е да определим вътрешните белези, които отличават единия от другия.
Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а
ЗА МИСТИК, СИРЕЧ ЗА ЧОВЕК, КОЙТО СЕ СТРЕМИ ДА ОСЪЩЕСТВИ ОНОВА, ЩО Е ПРЕДМЕТ НА НЕГОВАТА ВЯРА, ДА СЕ СЛЕЕ С ОНОВА, В КОЕТО ВЯРВА, ДА СЕ УПОДОБИ НА СВОЯ ЖИВ ИЛИ ВЪОБРАЖАЕМ ИДЕАЛ, ДА СТАНЕ ЕДНО С ОНОВА, ЩО ТАЧИ КАТО НАЙ-ВИСОКО.
Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за
БЕЗВЕРНИКА, КОЙТО НЕ ДОПУСКА ДА СЪЩЕСТВУВА ИСТИНА ВЪН ОТ ЖАЛКИЯ КРЪГ НА ПРИЗНАТИТЕ ОТ НЕГО ПОЛОЖЕНИЯ.
Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея – ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, – и казват: “Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят – всичко е измама”. У други пък бликва – светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче.
Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние – тези в мрежата – може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас и че от нашето участие зависи тържеството на едните или на другите.
Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?
БЕЗВЕРНИКЪТ Е ПО СТРЕМЕЖ РАЗРУШИТЕЛ, А МИСТИКЪТ – ТВОРЕЦ.
Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяло след него покорно “амин”. Обаче време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прeобраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: “Няма нищо на тоя свят; дори сам аз – или съществувам, или – не”. Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.
Мистикът вижда в световните прояви и в съществата, населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото – който казва “дух”, той казва “безсмъртие”, а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма той казва: “Аз не позволявам да се възкресяват мъртви”. За него няма Бог: той желае – сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги – с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: “Само едно нещо съществува: това нещо съм – аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост”. Той обича тия думи – “суеверие” и “глупост” – и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата – суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той обаче не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича “здрав разум”, вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение.
Мистикът се стреми да създава, а не да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. 
Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: в това отмъщение той утолява жаждата на своята завист.
Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над “суеверията”, над “сектанството”. Всъщност не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма – много по-сектантска от тази на неговите врагове. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догма – вярва, разбира се.
На тоя полюс не стоят малцина; напротив – мнозинството е там.
Фанатизмът – друг образ на безверието – настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула – и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите – средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група – са все породени от безеверието… В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.
Но има хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието – ония големи сърца, които познават само обичта. Не са ли – великите творци досега – творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи – не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека? Не са ли твърдяли, че личността е искра от Божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на Бащинска Обич и го води една силна Любяща Ръка? Такъв е възгледът на мистика и днес… Стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябва да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълго време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: “Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба”. С една реч – “каквото посееш, това ще пожънеш”: древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистика светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своите деца; Той им дава Своя Син, Който става първороден между много братя, за да станат тези, които вярват в Него – синове Божий по Негов образец…
Мистикът също представя някои и разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно – и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина – оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа – да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.
Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доброто на другите, а другият – себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно – да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници – все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа любов е било – да направят от нашия народ “Божие лозе и Божия градина”, да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива “Божии работници” са били и богомилите, представящи най-силното мистично движение, родено на нашата земя.
Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша. Едните казват: “Ние дойдохме – милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо – в полето – вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез – не из звездното, нежното ложе, боже железни, огнени боже – не боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез бог от месо, богът – човек. Во име твое на бой ще въстанем – в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум! (Владимир Маяковски; из поемата “150, 000, 000”). А на другия полюс се разнася молитвен глас: “О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че Ти Си оная Истина, която пробужда светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам” (Рабиндранат Тагор: “Гитанджали”). Вие ги чувате: единият вика някакъв “бог от месо”, бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет – да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си – и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.
Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас – които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност – ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И додето някои от нас обмислят накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: “Ще ти дам целия свят и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му – само падни и ми се поклони!” (Св. Евангелие според Матей 4:8-10). Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?
Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха – всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се удържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас – да запитва кротко, със скръбно състрадание: “Къде е брат ти?” А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: “Не го знам. Нима съм страж на брата си?” (Битие 4:8-10) И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…
Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: “Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая голяма борба? Коя страна да взема тогава?” Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително…
https://eklekti.com/
