ПРИНЦИПЪТ НА НАДЕЖДАТА

 

Какво ни мотивира да продължаваме да живеем при всичките тези болезнени условия на днешното общество? Това е „Принципът на надеждата".

 

Надежда за какво?
- Да преуспеем в бизнеса, да живеем щастлив и пълноценен живот – без тревоги и страх, да имаме успех в любовта, да получим това, което ни липсва,

или пък да се освободим от нещо, с което сме твърде обвързани, нещо, което ни потиска и да заживеем свободно. … Или за нещо друго?
Типично за нас хората е, че никога не сме доволни от условията, в които живеем. Винаги има нещо, което бихме искали да променим – в конкретен или абстрактен смисъл, и се надяваме нещата да се развият според нашите очаквания, и то по най-добрия начин.
   Невъзможно е да се живее без надежда. Тя е нашият стимул, дава ни куража да живеем. Който вече няма надежда, се предава, превръща се в неудачник, изпада в депресия, умира или дори се самоубива. В този смисъл принципът на надеждата е един абсолютен жизнен принцип. Надеждата крепи живота.

КОЕ Е ВАЖНОТО В ЖИВОТА?
Най-често таим надежди за нещата, които смятаме че са важни за нас, но които по една или друга причина ни липсват! Или ако вече ги притежаваме, се надяваме да не ги загубим. Ако обаче осъзнаем същността на този свят – а именно неговата двойственост, т.е. че се състои от противоположности и затова се нарича диалектика – ще разберем, че е безсмислено да се надяваме да задържим в този свят нещо вечно, защото рано или късно то ще си „отиде“. Всичко тук е гонене на вятъра. Една пустиня. За какво какво тогава да се надяваме? И на Кого?

Първо да си изясним какво всъщност е важно в живота? Външните неща и обстоятелствата? Не, важен е самият живот, това което тече вътре в нас и се проектира навън. Важното е да сме истински хора, осъзнати. Въпреки че в момента едва ли го осъзнаваме, именно това е нашата задача в живота - да разберем какво означава да си истинско човешко същество. Това предполага да осъзнаем дълбоко в себе си, че в момента сме твърде далеч от истинския човек. Ние отглеждаме децата си, даваме им знания и оформяме ценностната им система така, че да могат да придобият обществено положение, да спечелят уважение или най-малкото - да се научат да оцеляват. Но зад тези практически цели стои и една по-висша: надеждата, че един ден те ще станат истински хора. А също и ние.

НАДЕЖДАТА ЗА ПО-ДОБЪР ЖИВОТ ТУК, В ТОЗИ СВЯТ
Много хора в този свят се надяват той да стане по-добър, по-хуманен. През всички векове тази надежда е крепяла много хора. Много усилия бяха хвърлени в тази посока. Но беше ли реализиран този по-добър свят, описан от много писатели-утописти? Развитието на технологиите обещаваше разцвет, по-кратко работно време, освобождение от игото на изнурителния труд за насъщния и т.н. А развитието на човека създаде идеализирания образ на добре възпитания човек с пространна култура и значими душевни достойнства. Но днес виждаме как всичко това е огромна илюзия? Всичко се руши! Всичко се превръща в пустиня! Каква е причината за това? Защо този свят не може да стане по-добър? И защо все пак надеждата остава и крепи човека, въпреки всичките му страдания? Откъде идва тази неугасима надежда за по-добър живот,да продължаваме да живеем и да търсим несъзнателно нещо, което не бихме могли да определим?

ЦЕЛТА – ИСТИНСКИЯТ ЧОВЕК
Този идеал всъщност е подсъзнателната представа за истинския Човек и качествата, които той притежава.
Зад тази неугасима надежда стои образът на безграничното човешко същество, което ние не познаваме, което за нас е една непозната цел, което е нашата надежда. И макар подсъзнателно да очакваме от тази цел щастие, живот без тревоги и страх - самата цел и нейната същност едва ли бихме могли да опишем. Но тя е във всичко което мислим, желаем и правим.
Това ни кара да търсим, несъзнателно, но най-често навън, което винаги води до провал и неосъществяване. Затова в днешно време има толкова много разочарования. И въпреки това масата хора продължават да разчитат т.нар. прогрес да осъществи надеждите им, да разреши всичките им проблеми. Защото вярата ни в „прогреса“ е "неразрушима".

ОТКЪДЕ ИДВА НАДЕЖДАТА?
Как е възможно все още да съществува тази неугасима надежда, ако всичко в този свят е преходно, ако всичко се развива на малки и големи цикли, ако всичко се върти безкрайно в кръг и няма нищо ново под слънцето? Откъде идва тя? Може ли да произхожда от този вечно променящ се преходен свят? Или пък от личността, която е също толкова преходна, колкото и природата, от която произлиза?

Неугасимата надежда идва от последния остатък от Първоначалния човек, който преди много много време се е отвърнал от своя божествен произход. По този начин той е заменил вечността с времето, безсмъртното със смъртното, нетленното с тленното. Всичко, което в началото е било нетленно и вечно, вече не можело да осъществява връзка с човека и се компресирало в един единствен Праатом, като в едно семе. Този първообразен Атом излъчва радиация, която е причината за нашия непреодолим копнеж по първоначалното величие и вечност. Този копнеж ни прави неспокойни и недоволни от всекидневния ни живот.

Ние несъзнателно проектираме този копнеж върху нашето обкръжение и в нещата, които правим. Стремим се към промени и личностно развитие. Искаме реформи или евентуално революция. Търсим произхода си в различни духовни движения и религии. Подлагаме се на различни терапии и продължаваме да търсим и да търсим. Трудно ни е да разберем, че в нас нещо живее и иска да израсне. Все още не сме се научили да различаваме смъртното от безсмъртното, преходното от вечното, обкръжаващата ни смъртна природа от Божествената природа, нашата собствена личност от микрокосмоса с Духовната искра, с която сме свързани по време на краткотрайното ни съществуване. Ние все още не осъзнаваме или не приемаме задачата си като смъртни същества. Ние приемаме целта на микрокосмоса като наша собствена цел.

Превърнали сме развитието на Първоначалния човек, произлизащ от Атома на Духовната искра, в наша собствена еволюция така, както възстановяването на качествата на Първоначалния Божествен човек е дегенерирало в развитие на личностните ни човешки качества. Ние не разбираме истинската природа на праспомена и надеждата, подтикващи ни да вървим напред. Това невежество е причината за постоянните ни разочарования от неуспехите. Накрая се оттегляме в нашия собствен свят, на нашия пустинен остров, където се опитваме да придадем форма на нашите желания и да реализираме надеждата си за едно по-добро бъдеще.

НАДЕЖДАТА – ЕДНА НОВА РЕАЛНОСТ
Постепенно започваме да проумяваме, че развитието на човечеството, такова, каквото го познаваме, не е крайната цел на неговото съществуване, че то има по-висша цел: новораждането и възстановяването на Първоначалния човек. Разбираме, че като деца на тази земя имаме задачата да започнем осъществяването на тази висша цел. Откривайки, че не можем да я изпълним сами, ние се свързваме с група от сродни души в една Духовна школа. Ние се срещаме с движещата сила, която произлиза от вечния живот, и разбираме, че без тази сила всички наши мисли и действия, всички наши надежди са напразни.

Чрез излъчванията на Праатома (Атома на Духовната искра) започваме да различаваме преходното от непреходното. В нас настъпва едно вътрешно развитие, изцяло отделено от конфликтите на земната душа и предпазено от присъщото на нашия свят редуване на възход и падение. Когато това развитие започне, нашето себепознание се задълбочава и спекулациите на ума отстъпват пред сигурността, която ни дава истинската вяра – потокът, който идва от Праатома. И ние разбираме, че тази твърда вяра представлява мостът между нас и истинската цел на надеждата: възстановяването на Първоначалното човешко същество. Тази надежда, която ни помагаше да се борим срещу непрекъснатите несигурности в ежедневния ни живот, се е трансформирала в една непоклатима увереност, в една Нова надежда. Това вече не е онази смътна надежда - плод на неясно желание,а Надежда, която ни тласка към едно чисто действие, което идва от Светлината вътре в нас.

Вашите приятели от Духовната школа на Златния Розенкройц

https://mail.google.com/