Знанието е Сила

 

Платон е гръцки философ от Атина, считан за една от най-влиятелните личности в западната цивилизация, ученик на Сократ.

Платон основава първият по рода си център по философия, наречен Академията, в която Аристотел е ученик.

Най-известното произведение на Платон е “Държавата” – в книгата е описана утопичната представа за идеалното общество, което бива управлявано от философи.

Свидетелство за задълбочените познания на Платон е неговата т. нар. „алегория за пещерата“, която откриваме в книгата „Държавата“.

Платон ни подтиква да си представим пещера. В нея има двама души, които са оковани и неспособни да се обърнат на никоя посока, освен към стената, където са забити оковите им.

Не могат да видят кой стой зад тях, нито изхода на пещерата, който е зад гърба им. Светлина идва единствено от огъня, запален в средата.

Между затворниците и огъня има пътека, по която ходят хора, които вършат своите дела. Те се движат с предмети на главата си, представляващи дървени и каменни фигури на хора и животни.

Окованите мъже могат да видят отраженията от огъня в стената пред себе си, виждат и собствените си сенки. Хората, които се движат, си говорят или мълчат.

Гласовете им отекват в пещерата, а на окованите се струва, че сенките, които играят по стената, говорят.

Платон изказва предположение, че затворниците приемат сенките за живи, а ехото за истински звук, а не просто отражение на реалността, тъй като те са всичко, което те са виждали или чували.

Те биха възхвалявали всеки, който най-добре би познал коя сянка ще се появи като някой, който познава природата на света и цялото общество би зависило от сенките на стената.

Платон сравнява хората с двамата оковани мъже. Той отбелязва, че вярваме и мислим за реалността по сенките, които виждаме на стената.

Ако окованите обърнат гръб на стената и насочат поглед към изхода на пещерата, слънчевата светлина ще им причини силна болка, тъй като са привикнали към тъмнината.

Щом привикнат съм светлината и видят какво всъщност се случва в пещерата, прозрението ще освети и умовете им.

Алегорията на Платон за пещерата символизира живота на човека.

Животът е изпълнен с учене и опознаване посредством нашите сетива и ограничеността на тялото и материалното около нас.

Излизането от пещерата е освобождаването на душата от оковите и преминаването й в света на идеите. Това се случва като се постави цел и се изчисти ума от илюзиите.

Платон завършва алегорията за пещерата като задава въпроса какво би станало, когато излезлият от пещерата наблюдава Слънцето.

Какво ще последва, ако опита да обясни на окованите за това, което наистина се случва – за същността на нещата.

Откровението ще звучи неправдоподобно на окованите и ще сметнат просветения за луд. Ако се опита да ги изведе от пещерата – това ще стане причина за гибелта му.

Платон използва тази метафора и за да я свърже със смъртта на Сократ, който е осъден и екзекутиран от Атиняните.

Алегорията за пещерата може да се свърже и със съвременния живот.

Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави – няма нищо ново под слънцето. – Соломон.

Въпросът, който всеки може да си зададе, е дали той е от окованите или е просветеният, който вижда истината. Ако човек вижда прекрасни отражения на стената през целия си живот, дали ще предположи, че съществува друго, освен тях.

И дали ще иска да промени това? Да излезе от комфортната си зона, като направи важната първа стъпка.

За дръзките и смелите винаги има изход от пещерата. Не е толкова просто като да се изпие едно хапче, както Нео прави във филма “Матрицата”.

Процесът е предизвикателство за промяна и себеосъзнаване. Часовете биват прекарани в търсене, учене, осъзнаване и използване на знанията в практическа насоченост. Цялото знание е безполезно, ако не се използва упорито и целенасочено в ежедневния живот.

Първата стъпка, която трябва да се поеме, е стъпката на самооценката – осъзнаването и приемането на всички недостатъци и проблеми на характера.

Разграничаването от материалните неща е втората стъпка.

Третата е приемането за ценен на живота на всички живи същества. Благородството идва след това.

Четвъртата крачка е любовта към всеки момент на съществуването и приемането му за неповторим.

Петата стъпка всеки открива сам за себе си.

Когато човек излезе от пещерата и светлината го осигури, той е длъжен да разкаже и на останалите какво е преживял. Ако човек бъде промяната, той ще промени и света около себе си.