По-рано казах, че за разтъждествяването и самопознанието е полезно да се следи дейността на егото (ума) и сега ще разгледаме този момент по-подробно. Ще опитаме да видим разликата между истинското и лъжливото аз.
Какво е това его, лъжливо аз? Това чувство „аз”, представляващо отъждествяване с тялото, ума, игровите роли в живота, емоциите, душата, духа и т.н., състоящо се от набор убеждения за „себе си”, желания, цели, разчети, очаквания. Егото или лъжливото аз се проявява в неприемането на това, което е, което се изразява в желание нещо да се промени, преработи, нещо да се избегне, на нещо да се противостои, нещо да се потисне, обезцени или обратното – желание нещо да се задържи, преживее отново, да се притежава, контролира, разпорежда и т.н.
Във всеки човешки организъм има чисто възприемащо съзнание, което се нарича с различни думи, например възприемащ, осъзнаващ, наблюдател, знаещ, абсолют, истинско Аз и т. н. Това неотъждествено съзнание, възприемащо „чрез това тяло”и неговата единствена функция, свойство или способност е да възприема, осъзнава, знае. Бих предпочел да използвам думата „функция”, тъй като за съзнанието няма избор – да възприема или не, то възприема. Тук отлично подхожда сравнението с огледало – то има функцията или свойството да отразява това, което е пред него. Огледалото няма никакъв избор какво и как да отразява, и да отразява ли въобще, а и въпросът за свободния избор изобщо не го вълнува, то дори не мисли за това, тъй като по принцип не може да мисли. Същото е и с чистото неотъждествено съзнание, което е във всеки организъм, при това не само човешкия – то само отразява и с това се изчерпва неговата функция.
Какво се отразява? Всичко, което се вижда, чува, чувства с едни или други сетива или едни или други образи. Тук влизат също емоции, желания, цели, разчети, очаквания, т.е. цялата дейност на ума. Всичко това са отражения. Всяко от тези отражения не е неделима чат от огледалото – чистото съзнание, истинското аз, което остава, когато едни или други отражения се сменят и изчезват, временно или завинаги.
Както огледалото не може да се зацапа от сменящите се отражения, така и истинското Аз винаги е чисто и неизменно, така както лъжливото аз е винаги променящо се. Истинското Аз няма характеристики, затова не се поддава на пряко описание, но може да бъде описано по пътя на сравнението.
И така, имаме наблюдател и наблюдавано, видимо и виждащ, възприемащ и възприемано. Това са различни названия на една и съща основна дуалност, която най-добре се обработва на пето ниво, но може да се започне работа с нея още сега – с помощта на техниките за обработка на дуалностите.
Да се върнем към егото и да разгледаме две възможни ситуации:
Първата ситуация: имаме наблюдател (чисто неотъждествено съзнание) и наблюдаемо и при това няма мисли, тоест умът не е активен. Възможно е вие да успеете да си спомните няколко случая в живота си, когато е нямало мисли. Това може да е какъвто и да е случай. Например, в медитация, или при наблюдение изгрева на слънцето, или при бърза езда, при прослушване на музикална композиция, и т.н. В такива ситуации няма мисли, няма никакво конкретизирано чувство за „аз“. Още повече, в такъв момент няма дори чувство за отделност на наблюдателя от наблюдаемото – тъй като няма мисли, които да създават тази разделеност. Има преживяване, поток възприятия, и няма ум, който да дели този поток на „аз“ и „не аз“ – на преживявано и преживяващ. Понякога това се нарича чувство за единство.
Втората ситуация е по-привична: има наблюдател и наблюдавано, и при това има мисли, тоест умът е активен. Умът говори: аз наблюдавам това, възприемам, чувствам – и в действителност тази мисъл възниква като част от наблюдаваното, а не от наблюдаващия, и е важно да се разбере този момент. Наблюдаващият не може да мисли, той само наблюдава ставащото, в това число и мисленето.
Как възниква егото. И така, има наблюдаващ и наблюдаемо (виж първата ситуация), и изведнъж се появява мисъл, например мисъл от типа „Аз наблюдавам, аз чувствам, аз преживявам“. Това е то – егото. До този момент е имало просто наблюдение, чувстване и преживяване – поток от възприятия без разделяне на „аз“ и „не аз“, не е имало его, което да се вклини между наблюдателя и наблюдаемото. И ето появява се мисъл, която дели единния поток възприятия на наблюдателя и наблюдаемото, на „аз“ и „не аз“, на преживяващ и преживявано. Тази мисъл може да се съпровожда от доста реалистични усещания за разделеност на едното от другото, чувство за отъждествяване с едното или противопоставяне на другото, което често става при хора, които започват да се занимават със самопознание. Просто наблюдавайте как една единствена мисъл създава разделеност, дуалност, множество. По-нататък тази мисъл може да се заобиколи с подробности, т.е. да възникнат други мисли, потвърждаващи, допълващи и детайлизиращи първоначалната.
Егото си присвоява всякакви възприятия, преживявания, знания, опит. То казва: „аз познах това“, „аз преживях това“, „аз чувствам“, „аз имам“, „аз искам“, „аз правя“ и т.н. Това е просто мисъл, която възниква между наблюдателя (чистото неотъждествено съзнание) и наблюдаемото. И тази мисъл се отнася към наблюдаваното, а не към наблюдаващия. И това е лесно да се разбере – вие възприемате тези мисли, те са наблюдаеми, а това, което е наблюдаемо, автоматично не се явява наблюдаващия, иначе не би могло да се наблюдава. Наблюдението изисква разстояние. Когато няма никакво разстояние, няма и наблюдение. Ако вие наблюдавате нещо, вие автоматично не сте това.
Какво се променя с възникването на егото. До възникването на егото има постоянно променящ се набор от възприятия – абсолютно всякакви възприятия. Всеки миг има ред възприятия, осъзнавани в една или друга степен – зрителни, слухови, тактилни, обонятелни и т.н. Няма чувство за отделност на наблюдателя от наблюдаваното, няма двойнственост, има само поток от променящи се възприятия, без чувство за отделно „аз“. Това е трудно да се обясни, ако никога не сте имали осъзнаване за това. Такива моменти на немислене са имали всички, но не всички са имали осъзнаване за това.
И ето възниква егото, започвайки да има претенции за някакви или всички възприятия, казвайки: „това аз чувствам“, „аз възприемам“, „аз преживявам“. Например, „аз чета тази страница“. Вижте, когато нямаше такава мисъл, нямаше и присвояване на процеса на четене. Имало е процес на четене, но е нямало мисъл за този процес от гледната точка „това аз го правя“. Когато се появява мисълта „аз чета този текст“, веднага възниква разделеност на „аз“ и „текст“, а също и присвояване на причинността относно процеса на четене, и присвояване на собственост на текста – аз нали го чета, значи, го имам, притежавам. Това може да се изрази с други думи, да се подкрепи с различни усещания и това е много интересно да се наблюдава, нали?
Сега можете да сравните какво се променя с появата на егото, използвайки прост пример с четенето на текст или с по-сложни примери, които всеки сам може да разгледа.
Способности и възможности на егото. Какво може егото? Възможно е някой да се учуди на отговора, но егото не може нищо, няма никакви способности и няма никакви възможности. Егото е просто мисъл, която възниква, и то възниква поради огромен брой „причини“. Егото няма автономна причинност, защото то не е творец, а творение, то само е възникнало като резултат от взаимодействието на безброй много фактори.
Егото само и присвоява едни ли други възприятия, а в действителност не е техен собственик. И дори за това то не е причина и няма свобода на избора, така че не може да се каже, че егото има някакви способности.
Някой може да възрази, че егото, появявайки се, например, като желание за нещо, може да повлече след себе си конкретни мисли и действия за достигане на желаното, и , значи, в този случай егото е причина. Но егото е само относителна гледна точка, не отчитаща всички предидущи причини на възникване на конкретната ситуация и възникването на егото във вид на това желание. Който и пример да вземете, ако щателно се вгледате в него, особено във всички предидущи причини, то от причинността на егото няма да остане нищо.
Егото е просто звено във веригата на събитията, където всяко от предидущите събития има определена причинност по отношение на всяко от предидущите събития (звено). Нито едно звено не е автономна причина, защото то само за себе си не може да действа и съществува. То няма нито независимо съществуване, нито независима причинност.
Можете ли да си представите велосипедна верига, където в процеса на въртене на педалите едните звена дърпат след себе си другите, и всяко звено казва: „ето аз дърпам цялата верига“, „благодарение на мене става преместването“, и така те се хвалят едно на друго, влизайки в контакт със зъбите на зъбното колело. А зъбното колело си мисли: „Ха, вие представа си нямате, ако не бях аз…“, а педалите снизходително гледат на целия този цирк и се усмихват. Колкото до велосипедиста, той просто върти педалите и се наслаждава на карането – без мисли.
Така че, какво имаме. Истинското Аз, проявено в човека, има само едно свойство или функция – да осъзнава ставащото. Истинското Аз не може да мисли, то само възприема мисленето. Същото се отнася за чувствата, емоциите, усещанията и въобще всички възприятия – те „отразяват“ истинското Аз, без да са част от него. Всички мисли, чувства и усещания, съдържащи в себе си „аз“ са проявление на лъжливото аз, т.е. на егото (или ума), което само по себе си няма нито независимо съществуване, нито автономна причинност. Затова, в крайна сметка, никакви усилия не могат да отстранят лъжливото аз, защото всички усилия, насочени към унищожаване на лъжливото аз, произлизат от същото това лъжливо аз. И докато те присъстват, то значи, че техният източник (лъжливото аз) също е тук.
На истинското Аз не му пука за лъжливото аз, него не го е грижа за нищо, тъй като неговата единствена функция е да отразява ставащото. На кое огледало му пука за отразяваното? Да се безпокои за нещо може само лъжливото аз. По този начин, лъжливото аз се безпокои само за себе си.
Истинското Аз вмества в себе си всичко, но не заявява, че е собственик на нещо; лъжливото аз нищо не владее, но се утвърждава като владетел.
Наблюдавайте дейността на ума (егото), когато по различни поводи не приемате нещо каквото е и си задавайте въпроса: „кой осъзнава това?“, „кой наблюдава?“, и по този начин при вас ще се получи пространство между истинското Аз и лъжливото аз, което способства за разтъждествяването и самопознанието.
И накрая ще изчезне и самата дуалност „наблюдател – наблюдавано“.
Превод Таня Т.
