От години Даниела очаква този миг. Дали ще изиграе добре сцената, която толкова пъти си е представяла?
Като хипнотизирана тя се опира на рамката на вратата, която води към голямата празнична зала. Десетата годишнина на Спортния клуб е събрала много хора. Но Даниела вижда само татуировката на тила на един мъж, седнал наблизо. Сърцето й се блъска в гърдите, цялото й тяло трепери, в главата й бушува буря. Тя преплита пръстите на ръцете си в опит да овладее вълнението си. Хайде, да не се предава тъкмо сега, трябва бързо да се съвземе и да направи тези няколко крачки към него. След толкова много дни и нощи, след толкова много години, в които си е представяла тази сцена, тя е длъжна да осъществи плана си. Освен това не бива да разочарова Одил, собственичката на Клуба и нейна приятелка, която я е информирала за присъствието му тук тази вечер сред официалните гости. Одил и съпругът й винаги са я подкрепяли и изслушвали, заради тях също Даниела не може да бъде нерешителна. Ами Марта? Само при мисълта за дъщеря й я обхваща непобедимата сила на лъвица.
„Следвай реда на нещата. Първо провери дали наистина е той, човек никога не знае”, си мисли Даниела, докато се отправя към бюфета. Мъжът в полезрението й отмята назад глава, сигурно се смее. Обграден е от най-хубавите гостенки на празненството. Всяка, независимо от възрастта си, се старае да привлече вниманието му. „Няма съмнение, той е”, заключава Даниела със свит стомах.
В огромното огледало на стената Даниела съзира силуета си и решителната си походка. Едва се разпознава. „Ако ме види отнякъде Марта, няма да повярва на очите си...” Марта, нейното ангелче, нейната скъпа обич... За щастието й Даниела би дала живота си. Не минава и ден, без двете да се чуят по телефона и Даниела да зададе неизменния въпрос „Всичко наред ли е?” със зле прикрито безпокойство.
Тази вечер за големия спектакъл Даниела е неотразима. Светлите кичури в косите озаряват лицето й, загорелият й тен излъчва жизненост. А прилепналата й рокля на цветя, кораловото червило и очната линия й придават чара на звезда на италианското кино от шейсетте години. Погледите, които мъжете отправят към нея, недвусмислено я уверяват в постигнатия ефект. Време е за действие!
Да, това е той. Малко е остарял, но е от мъжете, които знаят как да използват дори бръчките си, за да очароват жените. Очевидно спортува, пази диета и посещава разкрасителни салони. Ръцете му са безупречно поддържани, на китката му има луксозен часовник. Сините му очи са запазили блясъка си, а усмивката му е все така неустоима.
Щом съзира Даниела, спира да говори и задържа погледа си върху нея. Тя е по вкуса му, а освен това става ясно, че не я е познал. При първите звуци на започващата салса, той вече е до нея:
– Нали няма да ми откажете да партнирам за този танц на най-хубавата жена на партито?
Даниела се усмихва мило и се оставя в ръцете му. Изминалите години не са отнели нищо от неговата елегантност, нито от вълнуващия тембър на гласа му:
– Не се представих, Марк Бодрон.
– Марлен Давид отговаря Даниела и сама не вярва, че е способна така умело да лъже, произнасяйки първото име, което й хрумва.
– Спортистка ли сте?
– Не, поканиха ме приятели, които членуват в Клуба. Аз живея в Париж.
– Бях сигурен. Прекалено шикозна сте за тази провинция.
Даниела ненавижда неговия високомерен тон. За кого се мисли той?
– А вие членувате ли в Клуба?
– Не, бях един от създателите му, но ръководя собствен клуб. Подбирам млади състезатели и ги подготвям да станат шампиони. Никога ли не сте чували името ми? Често ме канят по телевизиите за интервюта.
– О, да, разбира се, колко съм разсеяна! Марк Бодрон! Вашата професия сигурно е много завладяваща. Голяма отговорност лежи на плещите ви... За щастие те изглеждат солидни.
Комплиментът улучва в десятката. Марк се изчервява от удоволствие.
– Странно, като ви видях, си помислих, че вече сме се срещали.
– Невъзможно, за първи път идвам в града ви.
– Така ли? Лицето ви ми говори нещо.
– Вие срещате толкова много хора, сигурно приличам на някого...
– Нима има друга толкова привлекателна жена на планетата?
Поседните думи на Бодрон изпълват Даниела с омраза, но тя успява да се овладее. Важното е да осъществи плана си. Толкова е чакала този миг.
Тя вече знае, че наполовина е успяла – той е нейната плячка, тя е хищникът. Плячката вече е в мрежите й. Даниела поглежда дискретно часовника си, леко въздъхва и му прошепва:
– Тук стана доста задушно. Не искате ли да се поразходим?
Гласът му сега звучи страстно:
– А защо да не изпием по чаша в хотелската ви стая?
– Или у вас? Хотелът ми не е нищо особено.
– Чудесно би било, но живея далече, а колата ми е блокирана на паркинга от другите коли. Даниела сдържа гнева си. Тя отлично знае, че къщата му е на две крачки от тук, но в нея са децата и съпругата му.
Двамата пресичат тълпата в залата. Одил, проследила цялата сцена, прави знак на Даниела, която й отвръща с намигане.
Едва напуснали сградата, и Даниела се нахвърля да го целува. Той се отдръпва енергично.
– Непредпазлива сте!
– Защо, какво има? И нека си говорим на „ти”.
– Извини ме, но съм малко нервен. Под стрес съм, разбираш ли, вечно в движение, с отговорности...
– Разбирам те, скъпи.
– Да вървим в хотела ти, а?
– Да, да повървим пеша, толкова е романтично.
Даниела се опитва да го поведе покрай неговата къща, но той я отклонява по друг път. Все пак тя е спокойна. Само след десет минути Одил и мъжът й също ще бъдат в нейния хотел.
Двамата вече са пред вратата на стаята й. Даниела му подарява най-пламенната си целувка и пъха ключа в ключалката.
– Подлудяваш ме – шепне Марк, докато се опитва да разкопчае ципа на роклята й.
– И ти ме подлудяваш! Нека да заключа, може да се появи някой, когото познаваш.
– Когото познавам? Какво говориш? Гласът ти звучи странно...
Тя заключва вратата отвътре и запалва лампата. Марк надава вик.
Целите стени на хотелската стая са покрити с големи снимки на девойка, облечена в екип за тенис.
– Познаваш ли я? – пита Даниела с впит в очите му поглед. – Това е Марта, дъщеря ми. Това име нещо да ти говори?
– Струва ми се, че да...
– Струва ти се? Цели десет години тя се опитва да забрави своя треньор и ръцете му, които я опипват. Сега ще си платиш! Всички ще разберат какво си направил!
Даниела крещи и го блъска с юмруци в гърдите.
– Недей! Имам жена и деца.
– Жал ми е за тях. Ще съсипеш и техния живот, както съсипа живота на дъщеря ми. Сега, Марк Бодрон, ще трябва всичко да разкажете както е било. И не се опитвайте да бягате!
Даниела натиска копчето на диктофона, който бързо е извадила от чантата си.
– Но аз...
– Признавате ли, че сте извършили сексуална агресия срещу дъщеря ми?
Облегнат на стената, напълно объркан, той прошепва:
– Да.
След малко на вратата се почуква. Това са Одил и съпругът й.
Даниела им отваря и казва:
– Имам признанието му, отиваме в полицията.
– Няма нужда, полицаите са вече тук.
Думите вече са излишни. Съзнанието на Даниела е обладано от една единствена мисъл: „Марта, детето ми...”
https://story.rozali.com/
Няма коментари:
Публикуване на коментар