ВАШЕТО ЗАДЪЛЖИТЕЛНО ЧЕТЕНЕ НА ЛУННА ЕНЕРГИЙНА РЕГИСТРАЦИЯ

 09 септември 2021 г.

Луната може да премести океанските приливи и контрол и растежа на нашите култури - така че чудно ли е, че Луната и нейните фази могат да повлияят на нашите настроения и емоции? Ако посещавате Астрологични отговори често, тогава знаете колко важна е Луната и нейната енергия за нас тук долу на земята.

Днес ще говорим за няколко от лунните фази, които скоро ще преживеем, какво означават те и дори ритуали, които могат да ви помогнат да се възползвате максимално от тези различни лунни енергии.

Така че, ако искате да научите още повече за енергията, можете да очаквате този септември - особено тази много лична колективна енергия, която нашата Луна ни огрява - след това продължете да четете, за да разберете всичко за предстоящите фази на Луната и какво означават те !

Бъдещите фази на Луната

Луната непрекъснато се измества, движи се през 28-дневния си цикъл и отразява различни вибрации до нас тук, на Земята. Засега нека се съсредоточим върху лунните фази, които наближават най -скоро и как те ще ни повлияят, както и ритуал за всяка фаза, за да се възползваме максимално от тях!

Луна От Първата Четвърт

На 13 септември виждаме Луна в първата четвърт. Нека разгледаме няколко отличителни белези на първата четвърт на Луната:

• Тази фаза пада по средата на Новолуние и Пълнолуние .
• Това е фаза на нарастване , което означава, че Луната расте от Нова към Пълна.
• Макар че се нарича четвърт луна, тя всъщност прилича повече на Луната, нарязана наполовина - или наполовина на пица.

Първото тримесечие се случва около седмица след Новолуние, което се случи в този случай на 6 септември в знака на Дева . Това означава, че лунната енергия се премества от новата, свежа кора на Новолуние към богата, преливаща енергия на Пълнолунието.

Това е моментът да обмислите творческите си цели и страсти: Какво предизвиква огън през това време?

Ритуал за първата четвърт на Луната

За този ритуал ще се съсредоточим върху разкриването на тази творческа страст във вас. Искаме тази вътрешна топлина да се премести навън и да подправи света около нас. За този ритуал ще ви трябва:

• Лист хартия
• Химикалка
• Мач или запалка
• Метална купа

Започнете с балансиране и почистване на енергията си, или чрез медитация, йога или размазване . След като се почувствате енергични и хармонизирани, вземете химикалката си и напишете на хартията си следното:

„Разпалвам вътрешната страст да разкрия истинския си творчески потенциал.“

Сега сгънете хартията наполовина точно четири пъти, запалете я и я оставете да изгори възможно най -старателно. Когато вече не можете да държите горящата страница, поставете я в металната купа и оставете огъня да тлее.

Този ритуален огън, който сте създали, представлява огъня, който сега ще гори ярко отвътре.

Луна С Пълна Реколта

На 20 септември преживяваме Пълнолуние в знака на Риби . Това също е Луна за прибиране на реколтата , която е Пълнолунието най -близо до есенното равноденствие. Нека да разгледаме няколко факта за пълнолуние:

• Докато Пълнолунието се провежда само за един ден, енергията може да се усети за около 48 часа преди и след настъпването на Пълнолунието.
• Пълнолунието представлява увеличени чувства и по -интензивни емоции.
• Докато Пълнолунието винаги означава интензивни емоции и нужда от освобождаване, то се среща в различен знак всеки месец и поема енергията на този знак.
• Пълнотата на Пълнолунието може да сигнализира за големи или преливащи емоции.

The Full Moon винаги има време за пропускане, е време да се пусне на някаква болка или разстройства, които са ви обременени през последния месец. Този месец обаче Пълнолунието е в мечтателни, въображаеми Риби, което означава, че може да се почувствате по -чувствителни, вдъхновени и креативни от обикновено.

По време на Новолуние ние се проявяваме. По време на пълнолуние ние освобождаваме. Ние не се придържаме към никакви идеи или желания по време на тази фаза, а по -скоро съзнателно се освобождаваме от всякакви негативни или токсични заплитания в живота ни.

Ритуал за пълнолуние в Риби

Тъй като пълнолунието на Риби е толкова креативно, това е идеалното време за творчески, въображаем ритуал, който ви моли да изследвате своя вътрешен фентъзи свят и скритите емоции. За този ритуал ще ви трябва:

• Платно
• Творчески инструменти по ваш избор - боя, маркери, изрези от списания, лепило, блясък или каквото и да ви говори в момента.
• Вашият любим плейлист
• Удобни шезлонги

Този ритуал е особено прост, но особено лечебен, особено по време на пълнолуние. Първо, влезте в най -удобния и уютен тоалет и помпайте любимите си конфитюри. Сега седнете с вашето платно и вашите художествени носители и оставете емоциите си да изтичат от вас и на страницата.

Няма други правила освен това: Не трябва да се сдържате. Оставете това творчество да тече във всяка посока или начин, който ви е удобен. Не се притеснявайте за резултата или темата. Просто вземете цвета и го приложите към страницата по начин, който ви помага да се чувствате изразителни и креативни.

Това е особено ефективно за освобождаване на натрупани емоции, които по друг начин може да не са намерили изход.

Луна От Трета Четвърт

Луната от третото тримесечие се появява на 28 септември, отбелязвайки периода директно между Пълнолунието и Новолунието. Други факти за Луната от третото тримесечие включват:

• Тази лунна фаза представлява време на размисъл - време за навлизане.
• Това е намаляваща лунна фаза , което означава, че Луната губи своята светлина и обем, преминавайки от кръглата светлина на Пълнолунието към тъмнината на Новолунието.
• Несъзнаваните модели се разпознават по -лесно по време на тази фаза на Луната.

Третата четвърт на Луната търси решение между освобождаването на Пълнолунието и желанията и проявлението на Новолуние. Това е моментът да погледнете в себе си и да обърнете внимание на всички несъзнателни модели на поведение, които се разкриват сега.

Ритуал за третата четвърт на Луната

Този ритуал е свързан с вътрешни размисли и самореализация-и какъв по-добър инструмент за работа по тази тема от вашия дневник? Списанието действа като метафорично огледало, място, където истинското ни аз може да бъде отразено без външно наблюдение или дори преценка.

За този ритуал ще ви трябва:

• Тамян
• Вашето любимо списание
• Химикалка
• Успокояваща свещ

Първо, започнете със запалване на тамян, за да изчистите стаята от всякаква негативна енергия. След това запалете свещта и прекарайте няколко минути, фокусирайки се върху пламъка. Като съсредоточите вниманието си върху светлината на свещите, все още ще получите ума си и ще си помогнете да се концентрирате.

След като се почувствате съсредоточени и спокойни, отворете дневника си и запишете този въпрос:

„ Какви емоции или вътрешни желания са скрити от погледа ми?“

След това отделете малко време, за да помислите по този въпрос и започнете да пишете, след като се почувствате вдъхновени. Отговорете на този въпрос по силите си, като използвате само интуицията си, за да ви напътства.

Новолуние

Накрая, на 6 октомври, достигаме Новолуние, този път в знака на Везни . На New Moon марки време на проява - време, за да копаят дълбоко, да открият вашите желания, и да започнат да ги привлича в живота си.

Ето няколко неща, които трябва да знаете за Новолунието:

• Новолунието се среща в различен астрологичен знак всеки месец, което означава, че винаги има малко по -различна енергия.
• Проявата и новото начало са отличителни теми на всяко Новолуние.
• Новолунието не се вижда с просто око.
• Тъмнината на Новолунието може да сигнализира за тъмни или тежки емоции.

Когато Новолунието се търкаля, е време за ново начало. Лунният цикъл започва отначало и ни дава шанс да се обновим и да опитаме нов подход. Това е и моментът да помислите какво искате да внесете в живота си по време на чисто новия лунен цикъл, който сега започва.

Желанията за Новолуние и проявите често започват да се сбъдват в живота ви през следващото Пълнолуние, което означава, че имаме възможност да сбъдваме мечтите си всеки месец!

Ритуал за Новолуние

Този ритуал за Новолуние е за проявяване, така че първо трябва да решите какво искате да привлечете този месец. За този ритуал ще ви трябва:

• Лист хартия
• Химикалка
• Стъклен буркан с капак
• Най -смелите ви мечти

За начало ще искате да балансирате енергията си по начин, по който се чувствате най -енергични и освежени - може да размажете някой мъдрец, да медитирате или дори да танцувате из стаята под любимата си песен. Просто се уверете, че се чувствате обичащи и приповдигнати, преди да започнете.

След това ще искате да запишете всичките си прояви на листчето си. Помислете за всяка ситуация или обект, който искате да привлечете в живота си през следващия месец, и избройте всеки елемент надолу, един по един.

След като списъкът ви бъде завършен, напълнете чистия си стъклен буркан с филтрирана или изворна вода. Сгънете списъка си с желания наполовина три пъти и изнесете буркана и списъка си с желания навън под тъмнината на Новолунието.

Поставете сгънатата хартия върху равна повърхност и поставете затворения буркан с вода отгоре. Оставете тези предмети да престоят навън за една нощ и да ги съберете на сутринта. Съхранявайте лунната си вода на безопасно място и я използвайте за почистване или други ритуали.

Поставете хартията в портфейла или чантата си и я съхранявайте през целия месец. Всеки път, когато забележите, че дадено желание се сбъдва, маркирайте го от списъка си и практикувайте благодарност.

Как ще използвате Луната?

Всяка фаза на Луната носи своя собствена специална енергия и значение - и с малко напътствия можете да се научите да се възползвате от всяка и всяка лунна фаза, която съществува. Научаването на повече за фазите на Луната е първата стъпка към научаването как да се работи с всички лунни енергии, налични за нас тук на Земята.

Започнете с тези ритуали и лунните фази, които преминахме в това ръководство, и работете по пътя си към живот, който съществува в хармония с Луната.

Коя лунна фаза ви е любима?

https://astrologyanswers.com/

Евтаназията – според психиатъра Виктор Франкъл

 Евтаназия

(Из “Лекарят и душата”, Виктор Франкъл)

Логично възниква въпросът дали някога сме в правото си да отнемем на един смъртноболен шанса да умре от „собствена смърт“; шанса да осмисли живота си до последния му миг дори ако тогава може да става дума вече единствено за реализация на ценности на приспособяването – т.е. въпросът как пациентът, „страдащият“, се отнася към страданието си в неговия върхов и последен момент. 

Неговата смърт, доколкото тя е негова, е част от живота му и едва тя го превръща в смислена цялост. Проблемът, с който се сблъскваме тук, е проблемът за евтаназията, но не само в смисъл на помощ в часа на смъртта, но и в по-широкия смисъл на предизвикване на смъртта и слагане край на на мъките. Евтаназията в тесния смисъл на думата никога не е представлявала проблем за лекаря. 

Медикаментозното облекчаване на смъртните мъки е нещо разбиращо се от само себе си, а моментът, в които е уместно да се направи това, е въпрос на такт и изглежда не се нуждае от дискусия в принципно отношение. Отвъд тази помощ и евтаназията в тесния смисъл на думата, многократно и на различни места са правени опити за разрешаване със закон на евтназията в смисъла на слагане край на живот, който „не заслужава да бъде живян“. В тази връзка бихме искали да кажем следното. 

Първо, не е работа на лекаря да съди относно ценността на нечий човешки живот. Той е упълномощен единствено да помага когато може, и да облекчава болките, когато трябва, да лекува, доколкото може, и да се грижи за хората, когато не е в състояние да ги излекува. Ако пациентите и техните близки не бъдат убедени, че лекарят възприема сериозно и буквално тези си задължения, доверието в него ще бъде изгубено веднъж завинаги. Тогава болният няма да знае дали лекарят се приближава към него все още като негов помощник или като палач.

Тази принципна позиция не допуска изключение също и когато става дума не за нелечими заболявания на тялото, а на душата. Защото кой се наема да пророкува още колко дълго някоя, смятана днес за нелечима, психоза ще остане такава. Преди всичко обаче не бива да забравяме, че диагнозата, според която един пациент страда от смятана за неизлечима психоза, е въпрос на субективна увереност и не може да бъде обективно обоснована в такава степен, че въз основа на нея да бъде произнесена присъда относно това, дали пациентът трябва да живее или не. 

Известен ни е един случай на ступор, продължил цели пет години, така че мускулатурата на болния атрофирала и той трябвало да бъде хранен по изкуствен път. Ако този случай бе поставен на обсъждане пред лекари, със сигурност някой от тях би попитал дали няма да е по-добре да се сложи край на мъките на този човек. Е, краят на историята даде най-добрия възможен отговор на подобен въпрос. Един ден пациентът пожела отново да започне да се храни както преди и да стане от леглото. Започна да се упражнява да ходи и след време закърнелите мускули отново бяха в състояние да го държат на крака. Няколко седмици по-късно той бе изписан и скоро започна да изнася доклади във вечерни университети за пътешествията си от времето преди да заболее. По-късно в приятелски кръг разкри някои подробности от времето на заболяването си, за нещастие на някои от санитарите, които не се бяха отнасяли твърде добре с него, тъй като не бяха предполагали, че години по-късно той ще бъде в състояние да опише преживяваното със смислени думи.

Възможна е и следната аргументация: страдащият от психотично заболяване е неспособен да възприеме собствения си интерес, така че като заместници на болната му воля ние, лекарите, трябва да сложим край на живота му, тъй като болният най-вероятно сам би сторил това, ако умопомрачението не му пречеше да схване недостатъка си. Ние сме на съвсем друго мнение. Лекарят трябва да служи на волята и правото на живот на болния, а не да отрича тази му воля или това право. 

В този смисъл е поучителен следният пример: млад лекар бе заболял от меланосарком и сам вече си бе поставил правилната диагноза. Колегите му напразно се опитваха да го убедят, че урината му случайно е била подменена с тази на някой от пациентите: той се промъкна през нощта в лабораторията и сам направи изследвания. С напредването на болестта близките му започнаха да се опасяват от опит за самоубийство. Какво направи обаче болният лекар? Той започна все по-силно да се съмнява в първоначалната си – правилна – диагноза. Когато се появиха метастази в черния дроб, той започна да си открива безобидни заболявания на черния дроб. Така неволно се самозаблуждаваше, воден от избуялата в последните стадии на заболяването воля за живот. Тъкмо тази воля за живот трябва да уважаваме, а не против нея, в името на някаква идеология, да отричаме на човека правото на живот.

Често бива изтъкван друг един аргумент, а именно че страдащите от неизлечими душевни заболявания (и най-вече духовно непълноценните по рождение) представляват икономическо бреме за обществото, непродуктивни са и с нищо не служат на общността. Как стои въпросът с тази аргументация? В действителност идиотите, които карат ръчна количка например, са „по-продуктивни“ от, да кажем, побелелите старци, седящи в някой старчески дом. Но дори и онези, които се ръководят единствено от критерия на полезността за общността, биха се отвратили от идеята да бъде сложен край на живота им заради тяхната непродуктивност. Защото всеки ще признае, че някой обичан от близките си човек представлява незаменимият обект на тази обич, което придава смисъл (пък било то чисто пасивен) на живота му. Не всички обаче знаят, че по правило тъкмо умствено изоставащите деца в своята безпомощност са особено обичани и обградени с най-нежни грижи от страна на родителите си.

Според нас лекарят е подвластен на безусловния си дълг да спасява тогава, когато може, дори в случаите, когато има работа с пациент, направил опит да сложи край на живота си и чийто живот виси на косъм. В подобна ситуация лекарят е изправен пред въпроса дали трябва да остави самоубиеца на избраната от самия него участ или не, дали трябва да се противопостави на волята му или да я уважи. Някой би могъл да отвърне, че лекарят, който в случай на опит за самоубийство прибягва до терапевтична намеса, се вживява в ролята на съдбата, вместо да я остави да свърши своето. На това отвръщаме: ако „съдбата“ искаше да остави въпросния, уморен от живота, човек да умре, тя щеше да намери начини и средства да направи така, че лекарската намеса да се окаже закъсняла. Щом обаче тя го е оставила все още жив в ръцете на лекаря, този лекар трябва да постъпи като такъв, а не да се вживява в ролята на съдия, който въз основа на лични светогледни приумици или напълно произволно решава дали някой трябва да съществува или не.

https://eklekti.com/

Ти не зависиш от човеци, те са само пътни знаци в голямата картина на живота!

 

Коментар на фантастичния разказ на Дж.Р.Р.Толкин “Роувърандъм”.

Фантастичният разказ за изгубеното куче Роувърандъм е написан от Толкин в периода на далечните 1925 – 1927 г. с цел да утеши сина си за загубата на любимото му куче играчка, което загубват на плажа при своята почивка на море край Файли, Йоркшър. Историята разказва за едно малко кученце, което поради липса на опит с хората захапва панталона на отмъстителен магьосник на име Артаксеркс, който така се ядосва, че го превръща чрез магия в още по-малко кученце и дори куче играчка. Ровуър установавя, че му е отнет не само ръста, но и способността да се движи денем, както и да лае и да хапе; също така той може единствено да се раздвижва леко само нощем. В резултат на магията Роувър попада в магазин за детски играчки и е поставен на витрина за продан. Влизайки в категорията дървена играчка, той бива закупен от малчуган на име Две. Роувър успява да избяга от малчугана, като скача от джоба на панталона му в пясъка и там бива намерен от по-добър магьосник на име Псаматос Псаматидис. Кученцето е изплашено до смърт от огромния плаж и морето с неговите приливи, които могат да го погълнат, и страшно съжалява, че е захапало магьосника и всичко това го е сполетяло. И така се започват дълги и интересни приключения, добрият магьосник иска да развали магията на отмъстителния Артаксеркс и изпраща като за начало малкото кутре на Луната, при Лунния човек, носено на гърба на гларус пощальон на име Буревестник. Прелитат по лунната пътека до края на света, след което отвъд края, където е Луната. И така Роувърандъм – името, което получава на Луната, научава страшно монго неща за света, за неговата тъмна и светла страна, за сънищата на децата, за опасни твари и същества, които дебнат в места, които никога не са виждали слънцето, за да погълнат и хората, и кучетата, разбира се.

 

Ако и първоначално чрез историята си Толкин да има за цел да утеши любимите си деца, тя като всички негови приказки и легенди отива твърде далеч. Той разкрива пред читателя света с неговите и тъмни, и светли страни, света, в който всички вкусваме от дървото на познание на доброто и злото. Но показва, че ако някой дори и да е загубил своя късмет в определен момент, да е претърпял загуби – загубва ръст, загубва говор, загубва умение да се движи, то избавлението е в пътя – в пътя, който човек има да извърви, търсейки лекарство. В този път, борейки се, лутайки се, което е заигравка и с името му – “роувър” значи “скиталец”, а “рандъм” – “произволен”, той се пренася до светове, до които не би могъл да се докосне иначе; започва помъдряването си в отвъдните земи на Луната, която се извисява високо над небето; продължава обучението си след това и на морското дъно, където отива да моли за прошка магьсника Артаксеркс, който не желае да я даде, и изработва търпение и незлобие пред гордостта и самозабравата му. Тези земи са образ на пътешествието на душата до нейните най-големи дълбини, където подобно на Роувър да извика в себе си ангелски същности, да посети описания от Толкин Елфически град. Защото понякога, за да намериш красиви пътища, трябва да се изгубиш. И самото пътешествие на душата в търсене на лекарството чрез познание – вникване в устройството на света, сблъсъка с тъмните му страни, докосването до светлите ангелски сили, я обогатява и я прави изключително мъдра и силна. И така, всеки човек бива призован да приеме несгодите си, онова, което му липсва – и като способности, и като умения, и като качества, като начало на приключение в духовни светове сред ангелски сили, и като начало на битка с тъмни същества, дебнещи в собствения му мрак, в които да преоткрие себе си. Понякога е по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш. Богатството на душата е в световете, които е пребродила, и мъдростта и благото слово, които е насъбрала, защото те ще й бъдат утеха и пътеводител към Рая още днес, тук и сега. Божият промисъл е човек да бъде творец, да свътворява своя вторичен свят, след като се докосне благодарение на изпитанията си до първичния и до словото, което държи световете – онова слово, което праща затъмненията на земята, какъвто е случаят с дракона на луната, а не просто наблюдаващ роптател и бачкатор. А всякакви врагове, с лоши заклинания и несгоди, ако и да представят себе си за големия фактор, са просто брънка, стрелка, която сочи накъде върви пътя в голямата картина на вътрешното обогатяване и пресътворяване. В този смисъл и никой не е беден, пред всеки се простира път, по който да поеме, за да се обогати, и никой не е зависим от човеци, зависим е само от своята смелост и проницателност. А за всеки горделивец, който се смята за големия фактор, определящ съдбите на хората, е приготвен път на унижение, докато проумее, че не е точно това. Нужно е само търпение, което показва и съдбата на горделивия Артаксеркс.

Интересното за света на Толкиновата приказка е, че тя изхожда от реалните светове и иска да даде на човека да вижда нещата не такива каквита са, а такива каквита ни е отредено да ги виждаме. Тя цели изцеление, което представлява според Толкин възстановяване на ясния поглед. Разбира се, че фантазията може да се използва и за крайности и за зло, пише Толкин в своето есе за вълшебните приказки. Хората са сътворили не само елфите, но и “богове”, за да се прекланят пред тях – дори пред най-обезобразените от злото в ума на собствените им създатели. Създали са си фалшиви богове – техните идеи, техните знамена, техните пари; дори техните науки и обществено-икономически теории са изисквали човешко жертвоприношение. Злоупотребата не отменя употребата, продължава Толкин. Фантазията си остава човешко право: ние творим според своята мяра и по своя производен начин, защото самите ние сме сътворени – и не просто сътворени, но сътворени по образ и подобие на Твореца.

Автор: К.Могиларска

https://eklekti.com/

Знанието, което спасява при буря!

 

Стара ориенталска притча разказва как един духовник, който бил собственик на лодка, поканил селския учител на разходка в морето. Учителят, излегнат в лодката под синьото небе, запитал духовника: „Какво ще е времето днес?“ Духовникът установил посоката на вятъра, погледнал слънцето, сбърчил вежди и отговорил: „Ще имаме буря“. Ужасен от този отговор, учителят направил гримаса и казал критично на духовника: „Никога ли не си учил граматика? Не се казва „Ще имаме буря, а ще има буря“. В отговор на този упрек духовникът само повдигнал рамене: „Какво ме е грижа за граматиката?“ Учителят бил доста объркан. „Не знаеш граматиката?Тогава половината ти живот е отишъл на вятъра“. Както и бил предсказал духовникът, тъмни облаци се появили на хоризонта, силен вятър подгонил вълните и лодката се заклатила като орехова черупка. Вълните заливали лодката с планини от вода. Тогава духовникът попитал учителя: „Учил ли си се някога да плуваш?“ Учителят отговорил: „Не, защо ще трябва да се уча да плувам?“. Засмян, духовникът отвърнал: „В такъв случай целият ти живот отива на вятъра, защото лодката ни ще потъне всеки момент.“

В днешния век може да се каже, че всички пътуваме в море от информация и знания в най-различни области – естествени науки, технологии, религия, политика, спорт и т.н и т.н, и мнозина имат претенции за себе си, че са много добре информирани и знаят всичко, което е най-важно. Според горната притча обаче има най-общо два вида знание: такова, което прави хората да се издигат пред другите като по-компетентни; и друго, което е спасително в ден на изпитание. Но кое знание те прави да се научиш да плуваш и ще те избави?

Още преди две хиляди години Христос се обръща към хората с призива – „Горделивецо, защо гледаш съчицата в окото на брата си, а не виждаш гредата в твоето око?“ Към какво призовава Той – че онзи , който отправя око първо навън от себе си – към недостатъците на другите, към несъвършенствата на този свят – все към околния свят, се развива в гордост, а който търси да се вглежда в себе си и да разпознава гредите и грешките си, ще може да се пребори и с външния свят. Тези думи обхващат и вида знание, към което човек се стреми, вида религия. Днес има много учения и религии, които развиват идеи основно за устройството на светa – за това кой го управлява, как го управлява, за исторически етапи, за минало, за бъдеще, за добро, за зло, но развиването на умението да премахваш гредата първо от собственото си око не е привлекателна област за повечето от тях. Това прави знанието им като знание за граматика в ориенталската притча. Умението да плуваш и оцеляваш в условия на буря е свързано с око, което е насочено навътре към себе си – да разчиства онова, което в сърцевината на човека пречи, измъчва и е болестотворно, да си пo-критичен съм себе си. Истинската медитация не е просто молитва, не е  престояване на тишина и отърсване от всичко тъмно и натоварващо и призоваване на енергия, а размишление, наблюдение, търсене на поука, борба за мъдрост. Неслучайно от най-древни времена в свещените текстове се говори за трупане на мъдрост и хората, пожелали мъдростта на първо място – като цар Соломон, са хора, които Бог е благословил във всичко останало. В Притчи на Старият завет се казва – “Главното е мъдрост, затова придобивай мъдрост. И при всичко, що си придобил, придобивай разум” /Притчи 4-7 /, като мъдростта е спомената и като едно от блаженствата, обещани на хората: “Блажен оня човек, който е намерил мъдрост, човек, който е придобил разум” /Притчи 3-13/. В българския тълковен речник обяснението на думата мъдрост е благ разум. Това ще рече придобиване не просто на разум, а на БЛАГ разум – който лекува, който дава изход, път, утеха. Но няма лечение и утеха, ако човек не види и не осъзнае, че в него има болни места за лекуване. Ако вижда само своите успехи и достойнства, които са факт, няма да наклони никога ухото си към мъдростта.

Неслучайно още в древни времена във всяка народност дечицата биват закърмени с приказки – защото там има не просто знание, а мъдрост – благ разум, изказан увлекателно и вълнуващо. Там злото идва към героя и победител става онзи, който тръгне по пътя на мъдростта. И това е път. Приказките много често са дълги и увлекателни, защото пътят на мъдростта не е магистрала, която да изминеш със светкавична скорост и всичко да ти става бързо и лесно, но преминаваш през много перипетии и етапи на трупане на благ разум, биваш изпитван дали ти самия практикуваш благ разум, ти се движиш като в спирала, казано на мистичен език – избираш тесния път, който малцина намират.

Днес мнозина, които се занимават с наука, забравят, че тя е възникнала и съществува, защото се е вярвало в Разумен дизайн и Творец, сътворил свят, в който действат закони и взаимовръзки, които да се откриват и разучават. И това разкриване си остава предизвикателство за ограничения човешки ум за поколения напред. Много открития са били плод на вярата и вдъхновението на тези учени – Нютон, Блез Паскал, Луи Пастьор, хора разглеждали  природата и творението като Евангелие, което има своето послание. Михаил Ломоносов – откривател на закона за запазване на материята, основател на физикохимията, професор по химия, пише: „Природата е в някакъв смисъл Евангелие, което гръмко проповядва творческата сила и величие на Бога“.

И така, дори и да знаеш много неща  за света – за доброто, за злото, за устройството му, но не ги свържеш с поука за себе си, ако не си верен на себе си да изследваш благия разум конкретно за теб, а дадеш власт на страховете и бурята да те поведат и обърнат твоята лодка, ти ще преминеш, без да научиш най-важните въпроси и отговори: Какво наистина има вътре в теб? Ти кой си? Какво се иска от теб? И както казва старият духовник: „В такъв случай целият ти живот ще отиде на вятъра!“

Автор: К. Могиларска

https://eklekti.com/

Какво е мистика и какви са мистичните преживявания?

 

Едно описание и общи характеристики на мистицизма. Какво е мистика? Мистицизмът може да бъде определен като нещо лично, променящо живота, трансцендентален опит.

Мистични преживявания и мистицизъм
Според автора и преподавател Уилям Джеймс в книгата си, „Разновидностите на религиозния опит“, има 4 основни неща от наблюденията, които той направи за мистичните преживявания. Първите две характеристики изглежда са най-яркият и основен отличителен белег на мистицизма. Вторите два белега на мистицизма може да придружават първите две; но те със сигурност не присъстват в опита на всеки, който е преживял момент на откровение.

НЕИЗРАЗИМОСТ
Преживяването на нещо мистично, често е трудно да се обясни на другите, които не са го преживели. На човек му е трудно да опише с думи, това, което е преживял, защото осъзнава, че това е нещо уникално и лично, което го прави трудно да бъде напълно разбрано от другите. Джеймс определя това, като "неизразимост."

АБСТРАКТНОСТ
Известно е,че мистицизма помага на човек да се издигне над простото земно съществуване, обикновено дава скрити знания или "откровение". Мистичните пътувания могат да доведат до това, което често се нарича "просветление" , в по-дълбоките истини за вселената. Джеймс вярвал , че мистичния опит, има "духовен елемент", което означава, че свръхестественото събитие придава мъдрост на интелекта на човека.

МИМОЛЕТНОСТ
Мистичните преживявания понякога могат да бъдат много мимолетни, което означава, че изглежда идват и си отиват, тъй като те могат да бъдат с много кратка продължителност. Но въпреки, това, мистичните състояния са впечатляващи. Преживяващия често ще си припомни подробностите, по-късно, в опитите , по-добре да разбере и може би да приложи това, което е научил и да подобри собственото си развитие.

ПАСИВНОСТ
Преживелите мистично преживяване често разкриват, че сякаш са, регулирани от по-голяма сила. Джеймс отбеляза, че това управление и невидима власт над човек, може да доведе и до метафизично явление, като пророкуване, ясновидство, изпадане в транс и дори автоматично писане.

По-долу са описани някой състояния на "чувството на познание", което е извън нашето нормално разбиране:

Чувството,че всико това има дълбоко значение
Чувство,за нещо вече преживяно (напр. дежа вю)
Осъзнаване, че всеки и всичко е свързано и унифицирано (Единство)
Осъзнаване на вечния живот и помиряване с всичко
Преобладаващо чувство на дълбока любов
Дълбоко чувство на мир и въодушевление (радост)
Осъзнаването на "безкрайното съзнание" и че "ние не сме сами"
Разбирането на реда във вселената и че всичко си има своето място
Чувство за връзка с всичко,което е вътре в нас, а не с нещо външно от нашето същество.

Мистичните пътувания могат да бъдат кратки, както за минути,така и с часове. Практикуването на медитация, може да е в помощ за такива преживявания - но не ги гарантира. Разбира се, мистичните прживявания имат връзка с различните религии, но тези уникални трансформационни събития могат да идват с или без, религиозни практики или догми ..

Мистицизъм не е нещо, от което трябва да се страхуваме и думите трябва да се използват, за да се опише момент в живота ни, когато сме се свързвали с нещо по-голямо извън реалния свят.

https://astrostar.eu/

МИСТИКА И БЕЗВЕРИЕ

Николай Райнов

“Зная делата ти, че не си студен нито топъл. Дано да беше ти студен, или топъл.
Така, понеже си хладък, нито топъл, нито студен, ще те повърна из устата Си.
Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, сляп и гол,
то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота, и колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш.” (Откровение 3 глава)

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната “златна средина”, легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но всъщност  никак не се интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. 

От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. 

Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги – личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.

Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвъд облаците. Безверникът е тук. Мистикът – също. Всеки от нас е или мистик, или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста сложно е да определим вътрешните белези, които отличават единия от другия.

Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а

ЗА МИСТИК, СИРЕЧ ЗА ЧОВЕК, КОЙТО СЕ СТРЕМИ ДА ОСЪЩЕСТВИ ОНОВА, ЩО Е ПРЕДМЕТ НА НЕГОВАТА ВЯРА, ДА СЕ СЛЕЕ С ОНОВА, В КОЕТО ВЯРВА, ДА СЕ УПОДОБИ НА СВОЯ ЖИВ ИЛИ ВЪОБРАЖАЕМ ИДЕАЛ, ДА СТАНЕ ЕДНО С ОНОВА, ЩО ТАЧИ КАТО НАЙ-ВИСОКО.

Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за

БЕЗВЕРНИКА, КОЙТО НЕ ДОПУСКА ДА СЪЩЕСТВУВА ИСТИНА ВЪН ОТ ЖАЛКИЯ КРЪГ НА ПРИЗНАТИТЕ ОТ НЕГО ПОЛОЖЕНИЯ.

Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея – ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг – и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, – и казват: “Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят – всичко е измама”. У други пък бликва – светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче.
Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние – тези в мрежата – може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас и че от нашето участие зависи тържеството на едните или на другите.

Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?

БЕЗВЕРНИКЪТ Е ПО СТРЕМЕЖ РАЗРУШИТЕЛ, А МИСТИКЪТ – ТВОРЕЦ.

Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея – а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяло след него покорно “амин”. Обаче време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прeобраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: “Няма нищо на тоя свят; дори сам аз – или съществувам, или – не”. Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога. А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.

Мистикът вижда в световните прояви и в съществата, населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото – който казва “дух”, той казва “безсмъртие”, а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма той казва: “Аз не позволявам да се възкресяват мъртви”. За него няма Бог: той желае – сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги – с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: “Само едно нещо съществува: това нещо съм – аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост”. Той обича тия думи – “суеверие” и “глупост” – и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата – суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той обаче не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича “здрав разум”, вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение.

Мистикът се стреми да създава, а не да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече – да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: в това отмъщение той утолява жаждата на своята завист.

Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над “суеверията”, над “сектанството”. Всъщност не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма – много по-сектантска от тази на неговите врагове. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догма – вярва, разбира се.

На тоя полюс не стоят малцина; напротив – мнозинството е там.

Фанатизмът – друг образ на безверието – настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула – и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите – средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група – са все породени от безеверието… В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.

Но има хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието – ония големи сърца, които познават само обичта. Не са ли – великите творци досега – творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи – не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека? Не са ли твърдяли, че личността е искра от Божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на Бащинска Обич и го води една силна Любяща Ръка? Такъв е възгледът на мистика и днес… Стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябва да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълго време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. И ето – мистикът извлича късата мъдрост: “Посей помисъл – и ще пожънеш навик; посей навик – и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба”. С една реч – “каквото посееш, това ще пожънеш”: древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистика светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своите деца; Той им дава Своя Син, Който става първороден между много братя, за да станат тези, които вярват в Него – синове Божий по Негов образец…


Мистикът също представя някои и разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно – и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина – оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа – да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял.

Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доброто на другите, а другият – себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно – да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници – все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа любов е било – да направят от нашия народ “Божие лозе и Божия градина”, да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива “Божии работници” са били и богомилите, представящи най-силното мистично движение, родено на нашата земя.

Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша. Едните казват: “Ние дойдохме – милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо – в полето – вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез – не из звездното, нежното ложе, боже железни, огнени боже – не боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез бог от месо, богът – човек. Во име твое на бой ще въстанем – в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум! (Владимир Маяковски; из поемата “150, 000, 000”). А на другия полюс се разнася молитвен глас: “О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че Ти Си оная Истина, която пробужда светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам” (Рабиндранат Тагор: “Гитанджали”). Вие ги чувате: единият вика някакъв “бог от месо”, бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет – да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си – и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.


Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас – които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност – ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И додето някои от нас обмислят накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: “Ще ти дам целия свят и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му – само падни и ми се поклони!” (Св. Евангелие според Матей 4:8-10). Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха – всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се удържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас – да запитва кротко, със скръбно състрадание: “Къде е брат ти?” А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: “Не го знам. Нима съм страж на брата си?” (Битие 4:8-10) И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: “Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая голяма борба? Коя страна да взема тогава?” Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително…

https://eklekti.com/

.

Чарли Шийн на 56: Чаровникът, който скандализира света (СНИМКИ)

 

3 септември 2021 09:00

Холивудската звезда Чарли Шийн навърши 56 години. 

Той е познат в цял свят с култовия му образ на чичо Чарли в сериала

 "Двама мъже и половина". През последните години  обичаният от публиката 

актьор е в епицентъра на скандалите.

През 2015 г. актьорът призна в ефир, че е серопозитивен. Това му навлече 

гнева на негови бивши партньорки, които заведоха срещу него съдебни дела.

"Бях човек, който се нуждаеше някой да го потърси и да каже: "Човече, 

очевидно имаш много проблеми. Как можем да помогнем?", споделя Шийн.

 Но той остави миналото зад гърба си и гледа напред.

Въпреки проблемите чичо Чарли успя да запази усмивката и 

енергията, която излъчва.
 

Източник: Guliver/Getty Images