Смешен е човекът, който използва силата против правото и разума

 Който съкращава пътя от мисълта до думата, удължава пътя на страданието.

Прекаленото доверяване е престъпно, защото има неща, които са само на индивида и на никой друг – и те не трябва да излизат от него. Човек не трябва да говори за всичко, което мисли. Макар властта над езика да е много мъчна, тя трябва да е силна и истинска, защото иначе страданията са неизбежни. 

Думите не могат да се произнасят безнаказано и веднъж изречено, словото придобива самостоятелна сила донякъде независима от силата на онзи, който го е произнесъл. Защото в думата, а не в ръката е господството и всевиждането!

Причините пораждат следствия и от следствията се появяват нови причини, но не винаги от доброто произлиза добро, а от злото зло. Доброто и злото се сменят, стесняват или изместват едно друго, доброто твори зло и злото добро и никой не е толкова могъщ, че да налага своята преднамереност и да властва над онова, което идва от самата същност на живота. И още. Никой не е само добър или само зъл, само справедлив или само несправедлив, моралните превратности обхващат и безкрайната душа на единния човек.

В един по-различен и по-широк, космически смисъл няма виновни и няма невинни, всички са виновни и всички са невинни и всеки носи част от вината и невинността на света. Но това не означава, че на всеки отделен индивид се въздава еднакво. Но и в това се проявява своебразието на една космическа нравствена мъдрост. Светът не е устроен така, че точно да отдава всекиму заслуженото, абсолютната справедливост е извън възможностите на човека – и не само защото тя е и природно задължена. Затова едно събитие не може да се оценява само по себе си, нито пък една постъпка само с оглед на мотивите й, за делото трябва да се съди според резултата.

Светът има много среди, по една за всяко същество, и всяко същество е в свой собствен кръг. Ти седиш само на половин метър от мен, но около теб има един кръг на света, чиято среда не съм аз, а ти. Аз обаче съм средата на моя кръг. Затова и двата са истинни, както се казва, всеки за себе си… Затова където се намираш, там е светът – един тесен кръг за живот, познание и действие, а останалото е мъглявина!

Азът е и едно единично-особено, чрез което се осъществяват формата и традицията – с това те носят печата на божествения разум. Защото азът е от бога и е духът, който е свободен!

Животът на индивида повтаря живота на предишните инидвиди, а и в живота на самия индивид повторяемостта е закон. Дълбочината на миналото на нашия собствен живот е нищожна в сравнение с дълбочината на времето на света. Затова нашият живот никога не е началото на живота, а само негово продължение.

Каквото и единство с рода, земята, религията и цялото да се намира, човек действа със своята индивидуалност, каквото и предопределение да му виси, като орган на бъдещето той трябва сам да го подготви със силата и енергията си.

Не можем да се задоволим с положението на човека като безсилен и безсъзнателен инструмент на родово-колективистичното. Човек не е пленник на съдбата си, неин роб и васал, а принадлежи на своята съдба толкова, колкото и съдбата му принадлежи. Човек и съдба са едно цяло, а жизненото поприще – произведение от безличния случай и личните способности. Тук се кръстосват свързаността на обстоятелствата с качествата на човека, които му дават възможност да използва благоприятните условия, да заобикаля и преодолява неблагоприятните и така да се възмогва по пътищата на живота, да осъществява съдбата си. Колкото и съдбата на човек да е предопределена, толкова и той сам прави своята съдба.

Не бива да проклинаме страстите, които вършат всичко; защото без вина и без страст нищо нямаше да се придвижва напред.

Завистта, извечната завист съпровожда възвишението на човека и човекът може да върви по своите пътища само ако се окаже по-силен от нея. Завистта на другите е участ на надарените, благословените, избраните и затова мнозина от тях са окайвали съдбата си.

Както всеки човек иска да бъде обичан и хвален, така и другите искат да бъдат обичани и хвалени, поради еднаквия стремеж на хората към обич и похвала те често се изправят един срещу друг и започват да се мразят.

От гледище житейско и по отношение на възхода или на падението на човека, на всичко онова, което съставлява „случая“ в съдбата на личността, любовта и омразата нямат еднакво значение. Омразата е по-дейна от любовта и понякога омразата на един е по-значима от любовта ина десет или сто. Любовта обикновено си служи с приетото, допустимото, а омразата – с приетото и неприетото, с допустимото и недопустимото – присвоените от нея възможности са по-големи. И още по-големи, ако се съчетават с властта и силата. Омразата по-лесно преминава в постъпки, в зли постъпки, докато любовта може да действа с вулканична енергия, но може да остава и само „състояние“ – пасивно, мечтателно, разнежено и в такъв смисъл индиферентно за живота.

Страшна и опустошителна е тази омраза на първичните натури, която е дошла от любовта, защото е естествен продукт, жалък продукт, от спазмите на душата. Пред нея бледнее другата, появилата се на „чисто място“, защото колкото по-голяма е първоначалната любов, толкова е по-силна е сменилата я омраза, която се храни от топлата кръв на някогашната любов.

Смешен е човекът, който използва силата само защото я има, против правото и разума. И ако такъв човек днес още не е станал смешен, в бъдеще той ще бъде смешен, а ние държим за бъдещето! Всяко нещо съществува за своето време и за времето, което ще дойде след него.

автор: Исак Паси

https://chetilishte.com/