„Няма да я бъде тъй занапред…“ – и тоз път е познал Дядо Влайчо. Затуй от Селсъвета, наместо да си тръгне към дома, към Корията хваща. Да си остане насаме с него си. И с тези отгоре. Да си проясни ума и мислите, че много чернилка се е събрала наоколо и чак въздухът трепери от нея. Застава прав под дърветата със затворени очи и сведена глава, а пръстите се забиват с все сила в слепоочията му. Устните беззвучно се мърдат в молитва, която никой смъртен не може да чуе, но там, дето трябва, отеква като тътен. Знак и съвет от небесата чака страдалецът за това кой път да хване, как да помага без да вреди, как да живее отсега нататък…
Горещи сълзи се стичат по набръчканото и изсушено старческо лице и парят като огън, а от сърцето му кръв капе. За кой ли път сам на тоя свят – със силата си небесна и с човешката си болка!?
„Що ми я даде дарбата, Боже, като не всякогаш имам сили да я нося? Малък човек съм аз и много грешен. И често сляп за Твоята светлина и разум. Недостоен излязох за туй, за което ме посочи. И вече не знам дали помагам повече или повече вредя – на мене си и на тези, дето са край мен. Не те коря, Господи! От сърце ти благодаря за всичко, дето си ми го дал и си ме научил, ако и да не съм достоен за него! Всеистинен, всемъдър и всемилостив си ти! Посочи ми и този път накъде да тръгна, Господи! Дай ми сили на мене, стареца, товара си да нося и да не преча на никого! Да те следвам, колкото мога – ти напред и аз подире ти! От мене си да не ме е срам, кога най-сетне ме прибереш при тебе! Амин!“
Сенките на дърветата отдавна са се сгъстили и последните слънчеви лъчи, доскоро прокрадващи се между клоните, се скриват зад баира, но старецът, увлечен в молитвата си, не помръдва. Тънките, изсъхнали устни продължават да шепнат, а дългите му пръсти сякаш са пробили слепоочията и са се враснали там. Чак когато тъмнината поглъща всичко наоколо, Дядо Влайчо с превити рамене тръгва към заспалото вече село.
За да посрещне слънцето на следващия ден пак насред Корията – в най-гъстото, дето жива душа не минава. Тринайсет дена поред така – на пост и молитва, без да продума с жив човек… С взор, отправен към небето и към бездната в душата си…
На четиринайстия ден хвърля един кат дрехи в очукания картонен куфар и скътва между тях Евангелието. Мълчаливо се сбогува с дома на брат си, с тихите все още улици на родното село и… осъмва на гарата. За да се качи на първия влак – все едно за къде.
Когато не знаеш кой път да хванеш, всички пътища са твои. А кога от дома си прогонен, всеки покрив може да ти стане дом. Страдащите по земята свършване нямат. И щом те не могат да идват при ясновидеца, той на крака ще ходи при тях. С каквото може и както може все ще им е от полза. Защото тъй му е дадено и тъй му е писано на Влайчо – живот за другите да живее.
Пък на него колко му трябва?! С два ореха и хапка хляб три дена може да изкара. А ако няма – и без тях ще мине. Той – празният стомах, не е болка за умиране. Страшно е кога душата е празна. И сърцето… Ако там на кухо дрънчи, тогаз е страшно и надежда се не види!
Най- му е жал на Влайчо заради тез, дето празни идат на тоз свят и празни си отиват, защото не само мърсят земята, ами и празни деца подире си оставят. Щото на децата си човек и криле трябва да даде, и корени здрави, доброто в тях да посади и да го полива, дорде поникне. Пък то как да дадеш нещо, дето ти го нямаш? „Много похабени души, мноогоо…“ – простенва често в молитвите си ясновидецът..
Откъс от "Ясновидецът" -
автор - Златина Великова
Благодаря! 
Няма коментари:
Публикуване на коментар