Рудолф Щайнер за живота след смъртта 2-ра част

 ЦАРСТВОТО НА ДУХОВЕТЕ

 

Преди да проследим Духа по пътя, който той ще поеме, трябва да разгледаме областта, в която той навлиза. Това е „светът на духа“. Този свят се различава толкова много от физическия свят, че всичко, което ще кажа за него ще изглежда фантастично за всеки, който се доверява само на своите физически сетива.

За да го опишем, ние трябва да си послужим със символи, и то в много по-голяма степен, отколкото за душевния свят. Защото нашият език, който е подходящ най-вече за сетивната действителност, съвсем не е богат на изрази, които бихме могли да употребим направо за „светът на духовете“. Ето защо моля читателя, да счита много от нещата, които ще кажа, само като едно загатване. Всичко, което ще опиша, е толкова различно от физическия свят, че този е единственият метод, който може да се приеме, и аз съзнавам колко малко моето описание се доближава до истинската опитност в този свят. Причина за това е в несъвършенството на езика, който ползуваме в условията на физическия свят.

Нека от самото начало изтъкнем, че духовния свят е изграден от веществото, от което е съставена и самата човешка мисъл. (Думата „вещество“ е употребена тук в един съвършено неподходящ смисъл). Но мисълта, която живее в човека е само сянката, схемата на истинската мисъл. Нейното отношение към същността, която и отговаря в „светът на духовете“, е подобно на отношението, което във физическия свят същества между сянката на един предмет и самия предмет. А когато се пробуди духовното сетиво, човек действително възприема истинската същност на мисълта, както сетивното око възприема една маса или един стол. Той се движи между мисловни Същества, между Същества изградени от мисли.

Сетивното око възприема лъва, а мисленето, което е насочено към сетивния свят, улавя идеята за лъва като една сянка, като един схематичен образ. Духовното око вижда мисълта за лъва в „светът на духовете“ също така реално, както физическото око вижда физическия лъв. Казаното относно „душевния свят“ важи също и за това, което казваме тук. Както сляпороденият, който е опериран, открива изведнъж, че светът, средата, в която живее има нови качества светлина и цветове така и средата, в която прониква човек, който е научил да си служи духовното око, му се явява като един нов свят, изпълнен с живи мисли или с духовни същества.

В този свят се намират на първо място първообразите на всички предмети и същества, които са във физическия и в душевния свят. Ако си представим творбата на един художник и как тя същества в неговия дух преди той да я нарисува, ще имаме приблизително понятие за това, което тук разбираме под първообрази. Няма значение, че художникът замисля своята творба постепенно в хода на нейното изпълнение. В истинския „свят на духа“ съществуват подобни първообрази за всички предмети и същества, а физическите неща не са друго, освен копия от тези първообрази.

Естествено е, човек, който се доверява само на своите външни сетива, да отрича света на първообразите и да ги счита само за отвлечени идеи, които разумът си изгражда като сравнява сетивните предмети; този човек не притежава способността да възприема висшите светове, той не познава светът на мислите, освен в неговата абстрактна отвлеченост. Той не знае, че за ясновидеца духовните Същества са много по-близки и познати, отколкото неговото куче или котката, и че светът на първо образите е наситен с една неимоверна по-жива действителност, отколкото сетивно-физическия свят.

Първият поглед, който хвърляме в това Царство на Духовете, е немислимо по-объркващ, отколкото първия поглед в душевния свят. Защото в тяхната видима форма, първообразите са твърде различни от техните физически отражения. Но те не приличат и на своите сенки, на отвлечените мисли. В духовния свят всичко е в непрестанна деятелност, всичко се намира в постоянно съзидание. Там не същества никакво спокойствие, никаква почивка и застой, каквито срещаме във физическия свят. Защото първообразите са творящи същества. Те са майсторите на всичко, което се явява във физическия и в душевния свят. Техните форми се менят непрестанно. Всеки първообраз има възможност да приеме безброй особени форми. Тези форми като че ли бликат от него; и щом една форма е „излъчена“ навън, първообразът се залавя да създаде нова. Първообразите имат помежду си по-голямо или по-малко родство.

Те не действат изолирано. За своите творения те имат нужда един от друг. Често пъти множество първо образи си съдействат за възникването на едно или друго Същество в душевния или в духовния свят. Успоредно с живите картини, които се представят на „духовното“ зрение в „светът на духа“, ясновидецът има някои опитности, свързани с „духовния слух“. Действително, щом ясновидецът се издига от „светът на душата“ в този на „духа“, видимите първообрази стават същевременно звучащи. „Звукът“, за който става дума тук, е едно явление от съвършено духовно естество. Той съвсем не трябва да бъде сравняван с физическия звук. Наблюдателят се чувства потопен в едно море от звуци, чрез които изразяват себе си Съществата от духовния свят. В хармонията, ритмите, мелодиите, които се раждат от тези звуци, първичните закони на света изразяват своето съществувание, своите взаимни отношения и сродства. Всичко, което на човешкото разбиране се представя под формата на закон, на идея, се открива на „духовното ухо“ като нещо духовно-музикално. (Ето защо питагорейците са наричали това възприятие на духовния свят „музика на сферите“. За този, който е надарен с „духовен слух“ това не е само един символ, а добре позната духовна действителност). За да изградим понятие за тази „духовна музика“, трябва да отстраним всички представи за сетивната музика, която се възприема от „телесното ухо“. Тук става дума за едно „духовно възприятие“, за което, следователно, „физическото ухо“ остава напълно глухо.

С цел да опростим нещата, отсега нататък няма да говоря за „духовна музика“. Достатъчно е да си представим, че всичко, което описваме като „образ“, като „светлина“, е същевременно и звук. На всеки цвят, на всяко светлинно явление, отговаря един духовен звук, и на всяка хармония на цветовете една звукова хармония, една мелодия и пр. Защото от само себе си се разбира, че там, където царуват звуците, възприятията на „духовното око“ ни най-малко не престават. Звукът само се прибавя към светлината. Следователно, винаги, когато става дума за „първообрази“ трябва да имаме предвид и „празвуците“. Към възприятията, за които говорихме, се прибавят и други. Те могат да бъдат сравнени с „духовен вкус“ и т.н. Аз няма да навлизам по-дълбоко в тези процеси; важно е да си изградим представа за „светът на духовете“ с помощта на възприятия, избрани измежду другите.

Преди всичко, необходимо е да правим разлика между различните видове първообрази. За да се ориентираме в „светът на духовете“, трябва да различаваме в него определен брой степени и области. Както и в „светът на душите“, не трябва да си представяме тези различни области като пластове, поставени един върху друг. Напротив, те взаимно се проникват от край до край.

Първата област съдържа първообразите на физическия свят, доколкото те не са надарени с живот. Там се намират първообразите на минералите и растенията, доколкото растенията са чисто физически Същества, с други думи, като изключим живота, който ги изпълва. Там откриваме и първообразите на физическите животински и човешки форми. Тази област съдържа и други форми, но тези, които посочвам, служат само за нейната основна характеристика. Тук е основният скелет на „светът на духовете“. Тази област можем да сравним с твърдата земя на нашия физически свят.

Тя образува контенталната маса в „светът на духовете“. Нейното отношение към физическия свят може да бъде изразено само в образи. Да предположим, че имаме пред себе си едно ограничено пространство, изпълнено с всякакъв вид физически тела. Да си представим сега, че тези физически тела изчезват, оставяйки празни пространства, които запазват техните форми. Сега да си представим и междинните пространства, които по-рано бяха празни, като изпълнени с най-разнообразни форми, намиращи се в най-различни отношения със съществуващите по-рано тела.

Приблизително така изглеждат най-низшата област от света на първообразите. Предметите и Съществата, които се въплъщават във физическия свят, тук имат вид на „празни пространства“. А между тях е подвижната деятелност на първообразите /и на „духовната музика. /В момента на физическото въплъщение, тази празнини се изпълват до известна степен с физическо вещество. Човек, който би съзерцавал пространството е едновременно физически и духовен поглед, би видял физическите тела и работеща между тях, подвижната деятелност на „творящите първообрази“.

Втората област от „царството на духовете“ съдържа първообразите на живота. Но тук този живот образува едно съвършено единство. Като един течен елемент, той нахлува в света на Духа, точно както кръвта пулсира из цялото тяло. Той може да бъде сравнен с морето и водите на физическата Земя. Все пак по-уместно е да го сравним с движението на кръвта в животинското тяло, отколкото с движението на реките и моретата. Деен и подвижен в себе си живот, създаден от мисловно вещество: Така може да бъде определена тази втора степен от „царството на духовете“. Тук се намират първичните сили за всички живи същества, които се явяват на физическия свят. Тук се проявява единството на всеки живот и родството на човешкото същество с всички други същества.

Третата област от „царството на духовете“ съдържа първообразите на всички души. Тук се намираме в присъствието на един много по-тънък и по-фин елемент, отколкото в първите две области. Фигуративно той може да бъде наречен въздухът или атмосферата на „царството на духовете“. Всичко, което става в душите на двата други свята, има тук своята съответна духовна страна. Усещанията, чувствата, инстинктите, страстите и т.н., се намират тук в духовно състояние. Атмосферните явления, които стават в този „въздух“, отговарят на страданията, радостите на съществата от другите светове. Носталгията на една човешка душа се проявява тук като тих полъх; едно избухване на страст като ураган.

Човек, който може да се изгради представа за тези неща, прониква дълбоко в страданията на всяко същество, стига да насочи към него своето внимание. Например, тук може да се говори за ураганни бури, с бляскащи светкавици и тътнещи гръмотевици; и ако се разгледат нещата по-нататък, ще се установи, че в една такава „духовна буря“ се отпечатват страстите на една истинска битка, разразила се на земята.

Първообразите на четвъртата област нямат пряко отношение към другите светове. От известна гледна точка, това са Същества, които управляват първообразите на трите по-низши области и определят техните взаимни връзки. Следователно, от тези област произтича една по-всеобхватна деятелност, отколкото от по-нисшите степени.

Петата, шестата и седмата области се различават съществено от първите четири. Съществата, които се намират там, предават на първообразите от по-низшите области подтиците, които ги карат да действат. Там се намират творящите сили и самите първообрази. Който е способен да се издигне до тези области, се научава да познава „целите“* (* От казаното по-напред относно трудността да се изразяваме с помощта на езика следва, че изрази като „цели“ трябва също да бъдат взети в символичен смисъл. Тук изобщо не става дума за едно възобновяване на доктрина за „фаталностите“, които нашият свят преследва).

Като живи зародиши, първообразите почиват тук, готови да приемат всевъзможните форми на Съществата-мисли. Когато тези зародиши са пренесени в по-низши области, те сякаш разцъфтяват и се появяват в най-разнообразните форми. Идеите, чрез които човешкият дух се проявява творчески във физическия свят, са отражение, сенки на тези „същества мисли зародиши“ от висшия духовен свят.

Наблюдателят надарен с „духовен слух“, който се издига от по-низшите области на „царството на духовете“ в неговите по-висши степени, разбира, че звуците и хармониите се превръщат в един духовен език. Той започва да възприема „духовното слово“. Съществата и нещата му се откриват вече не само в музика, но и в „слова“. Те му оповестяват това, което Духовната Наука нарича „вечни имена“.

Трябва да знаем, че тези Същества-мисли-зародиши са от сложно естество. Единствено тяхната обвивка е заета от света на мислите. Тази обвивка съдържа в себе си истинския зародиш на живота. Тук ние стигаме до границите на „трите свята“, защото зародишът е произлязъл от още по-висши светове. Описвайки съставните части на човека, аз споменах за този зародиш на живота и нарекох неговите съставни части „Дух на Живота“ и „Човекът-Дух. И други космически същества също притежават подобни зародиши в посочените три свята, за да изпълнят там своята задача.

Сега ще проследим странстването на човешкия дух в „царството на духовете“ между две прераждания или инкарнации. Тогава отношенията и особеностите в това „царство“ ще изпъкнат още по-ясно.

следва

https://occultaphilosophia.blogspot.com/