Татяна Ганевска
Три жени. Три нишки.
И един съдбовен избор, от който дори боговете на Олимп са треперели.
През 1910 г. немският художник Александър Ротхауг рисува „Трите съдби“ и запечатва един от най-древните страхове на човечеството — че животът ни всъщност не ни принадлежи.
В елинската митология това са Мойрите:
Клото (Предачката):
Тя държи вретеното и изтегля нишката на новия живот.
До нея са майката и детето — символът на началото.
Лахесис:
Тя измерва. Решава колко точно щастие, болка, любов и изпитания да отреже за всеки от нас.
Атропос (Неотвратимата): Най-страшната. Взема ножицата и прерязва конеца.
Обърнете внимание на очите ѝ в картината — те са затворени. Тя е сляпа за сълзи, молби и богатства. При нея рушвети няма.
Но знаехте ли, че този сюжет се повтаря почти идентично в цяла Европа?
В скандинавските легенди това са Норните (Урд, Верданди и Скулд), които стоят под корените на световното дърво Игдрасил и определят съдбите дори на богове като Один и Тор.
При римляните са Парките (Нона, Децима и Морта).
А в нашия, славянския фолклор, ги познаваме като Орисниците (или Судениците).
Трите сестри, които идват на третата нощ край люлката на бебето. Първите две наричат за добро и зло, а най-възрастната изрича последната дума, която никой не може да промени.
Дори Пушкин започва известната си приказка с „Три девици под прозореца предяха късно вечерта…“ — защото в древността преденето никога не е било просто домакинска работа.
Всяко въртене на вретеното е било наричане, изтъкаване на история и кодиране на бъдещето.
В крайна сметка нишката е твърде тънка, за да я приемаме за даденост.
Вие вярвате ли в орисата, или смятате, че всеки сам държи ножицата в ръцете си?
Няма коментари:
Публикуване на коментар