Извънземните са една от класическите теми на научната фантастика. Друга, не толкова популярна теза гласи, че няма никакви извънземни просто защото самите ние сме дошли от звездите.
Тази идея звучи налудничаво – но само на пръв поглед!
Нека да си представим, че Космосът е пълен с микроскопични организми, които се разпространяват чрез комети, астероиди или частици междузвезден прах. По аналогия с полените на земните растения издръжливите спори на извънземни микроби биха могли да се реят в междузвездното пространство с хиляди и милиони години, докато достигнат подходяща „плодородна почва”. Някои от тези „семена” биха могли да се приземят зрелищно на планетата ни с комета или астероид, за да се превърнат в прадеди на всяка уникална и загадъчна земна форма на живот, съществувала някога – от цианобактериите до Стивън Хокинг и Лейди Гага.
Всъщност това съвсем не е фантазия, а отдавна възприета научна теория – тази за панспермията. Сред нейните автори е известният британски астрофизик професор Чандра Викрамасингхе, смятан за световна институция в науката за зараждането на живота.
Все пак колко сериозно трябва да приемем възможността да сме извънземни?
Все още не разполагаме с доказателства за извънземен живот. Със сигурност обаче знаем, че Вселената е пълна с органични материали, включително с „тухличките” на живата материя - аминокиселините. Сред многото доказателства в тази насока е фактът, че аминокиселината глицин е откривана както в междузвездни облаци прах, така и в кометата Wild 2. Освен това знаем, че животът, какъвто го познаваме, възниква във всяко относително годно за целта късче материя в момента, в който това стане възможно. Доказателство за това е примерът на единствената (засега) обитавана планета, която познаваме.
Първите живи организми на Земята са се появили преди около 4 млрд. години, докато самата планета съществува от едва 4,6 млрд. години. Т.е. безспорен факт е, че
Земята е била „заразена”
с живот много рано в своята история, независимо дали той е възникнал тук, или е бил донесен. В крайна сметка всичко това означава, че или Космосът гъмжи от примитивен микроскопичен живот, или в нашето разбиране за Вселената има колосални празноти.
с живот много рано в своята история, независимо дали той е възникнал тук, или е бил донесен. В крайна сметка всичко това означава, че или Космосът гъмжи от примитивен микроскопичен живот, или в нашето разбиране за Вселената има колосални празноти.
Освен това е факт, че животът, какъвто го познаваме, е изключително жизнен и труден за унищожение. Достатъчно е да споменем хилядолетното трудно съвместно съществуване на човечеството с болестотворни бактерии, вируси, плесени, гризачи и насекоми. На Земята има микроорганизми, които водят благоденстващ живот без светлина, без кислород, в токсична супа от химикали, във вряща вода или във вечно замръзнала почва. Резултатите от различни научни изследвания показват, че някои земни микроорганизми могат да оцелеят и за дълги периоди в космическото пространство. Колкото и издръжливи да са микробите обаче, трудно можем да си представим, че те биха могли да оцелеят в продължение на милионите години, необходими за пътешествието от звезда до звезда. Т.е. идеята за панспермията в междузвездни мащаби все още изглежда доста спорна. Когато обаче става дума за обмен на живот в рамките на една планетна система, нещата придобиват съвсем друг смисъл. Тъй като разстоянията са значително по-малки, потенциалните семена на живота могат да пътуват между планетите сравнително бързо и безопасно. Обменът на материал между небесните тела е редовен и интензивен.
В историята си всяка планета е била удряна милиони пъти от различни тела. За това биха могли да свидетелстват динозаврите, ако бяха оцелели след едно от тези събития. Бомбардировката е била особено интензивна преди милиарди години, когато Слънчевата система е била пълна с много „строителни отпадъци” от нейното създаване. При ударите в Космоса са отлитали милиони тонове скала, като част от тях са достигали повърхността на съседни небесни тела. По този начин близките планети могат да се „заразят” взаимно с живот, точно както кихавицата на болен от грип може да зарази останалите хора в помещението.
Днес времената в нашата система са доста по-спокойни, но въпреки това всяка година в атмосферата на Земята влизат около 100 хил. тона твърд извънземен материал с размери, вариращи от прашинка до автобус.
Въпросното влизане в атмосферата е далеч по-малък проблем за потенциалните
микроскопични нашественици, отколкото изглежда на пръв поглед. Според някои проучвания, ако астероидът е достатъчно голям, разположените във вътрешността му микроби биха могли да достигнат необезпокоявани земната повърхност, защитени от огромните натоварвания и температури. Най-малките микрометеорити пък преминават атмосферата без почти никакви физически промени просто защото повърхността им е твърде малка, за да се загрее забележимо. Затова разположените в тях космически микроорганизми биха могли да достигнат Земята при петзвезден комфорт. Всяка година на земната повърхност падат по 22 хил. тона от тези миниатюрни луксозни превозни средства за извънземни микроби.
На този фон изглежда интригуващ фактът, че единият от двата планетарни съседа на Земята в миналото си е бил гостоприемен за живота, какъвто го познаваме. От многобройните космическите апарати, обикалящи Марс през последните десетилетия, знаем, че преди милиарди години планетата е имала по-топъл климат, гъста атмосфера и глобална хидросфера от морета, реки и езера. Първите примитивни организми са се появили на родната ни планета точно в тази епоха. Трябва да добавим и факта, че поради орбиталната динамика на двете планети Марс запраща към Земята около 100 пъти повече материал, отколкото пътува в обратната посока.
Всичко това започва да звучи някак подозрително.
Факт е, че всички стъпки, чрез които един хипотетичен марсиански микроб би могъл да се „пресели” на Земята, са напълно реални. Не е чудно, че нарастващ хор от напълно трезвомислещи изследователи конкретизират въпроса „Извънземни ли сме?” на „Марсианци ли сме?”. Еквивалентът на тази ситуация в криминалистиката би бил откриването на заподозрян, който е близък с жертвата и има възможност, а и мотив да извърши престъплението. В същото време обаче заподозреният (т.е. Марс) упорито мълчи, свидетели няма, липсват и неоспорими физически доказателства. За щастие от няколко години последното твърдение (липсата на доказателства) е под въпрос.
Факт е, че всички стъпки, чрез които един хипотетичен марсиански микроб би могъл да се „пресели” на Земята, са напълно реални. Не е чудно, че нарастващ хор от напълно трезвомислещи изследователи конкретизират въпроса „Извънземни ли сме?” на „Марсианци ли сме?”. Еквивалентът на тази ситуация в криминалистиката би бил откриването на заподозрян, който е близък с жертвата и има възможност, а и мотив да извърши престъплението. В същото време обаче заподозреният (т.е. Марс) упорито мълчи, свидетели няма, липсват и неоспорими физически доказателства. За щастие от няколко години последното твърдение (липсата на доказателства) е под въпрос.
Към момента земната наука е идентифицирала определен брой (97) парчета скала, за които знаем със сигурност, че някога са били неделима част от Марс - т.нар. марсиански метеорити. През август 1996 г. един от тях, наречен с напълно незабележителното име ALH84001, се сдоби с вечна слава. На специална пресконференция група американски учени от изследователския институт на NASA Johnson Space Center обявиха, че са открили в него следи от древни марсиански микроорганизми. В подкрепа на твърдението си изследователите, водени от астробиолога Дейвид Маккей, показаха микроскопични кристали от магнетит и други образувания, които изглеждат като „биоморфи” – т.е. микрофосили на марсиански микроби. За кратко новината предизвика истинска медийна сензация.
Фурорът обаче затихна скоропостижно, когато други изследователи обявиха, че интригуващите образувания може да са дело на небиологични процеси. Откривателите обаче не се отказаха от тезата си и двата лагера започнаха да търсят нови доказателства за теориите си. В резултат през изминалите години метеоритът, паднал на Земята преди 13 хил. години, се превърна в най-щателно проучения камък в историята на човечеството.
През последните години авторите на оригиналното проучване без много шум публикуваха поредица от изследвания, които възродиха с нова сила научния спор, този път извън вниманието на масовите медии. Актуалните публикации се базират на нови проучвания, използващи съвременна изследователска апаратура, която не е съществувала през 1996 г., включително нов електронен микроскоп с висока резолюция. Чрез тях изследователите методично оборват съществуващите хипотези за небиологичния произход на загадъчните образувания.
Без да навлизаме в научните детайли, новите изследвания доказват, че подозрителните образувания няма как да са резултат от химически и физически процеси в марсианския метеорит. Т.е. техният биологичен произход към момента остава водещата научна хипотеза.
За да разширят своя „лов на марсианци”, неуморните изследователи от NASA се заеха да проучат и два други метеорита от червената планета - Yamato 593 и Nakhla. В тях също бяха открити образувания, наподобяващи фосили на бактерии, следи от бактериални колонии, както и други възможни доказателства за живот. Според авторите голямата картина, която се очертава от наличието на микрофосили в три различни парчета от Марс, всяко на различна възраст и от различен регион, е, че преди около 3,6 млрд. години под повърхността на червената планета е съществувала планетарна екосистема от микроорганизми. Някои учени не са съгласни с този извод и държат на тезата, че загадъчните образувания са плод на небиологични процеси или на замърсяване от земни организми. Дори и най-големите критици обаче отбелязват безупречната научна работа на „търсачите на марсианци”. „Все още не смятаме, че сме доказали безспорно наличието на живот на Марс. Вярваме обаче, че сме много близо до това да го докажем”, обобщава астробиологът Дейвид Маккей.
Хипотезата за нашия всеобщ славен марсиански произход се подсилва и от интригуващите резултати от космическите мисии „Викинг” през 70-те години. Биологичните експерименти, проведени от двата спускаеми апарата „Викинг-1” и „Викинг-2”, кацнали на Марс през 1975 г., са единствените до момента опити за откриване на следи от живот на червената планета. Три от включените в програмата четири биологични експеримента завършили с негативен резултат. При това обаче т.нар. LR (Labeled Release) експеримент, който трябвало да открие следи от метаболизъм на живи микроорганизми, отчел положителен резултат. Нещо в марсианската почва консумирало инжектирания хранителен разтвор и отделяло маркиран с радиоактивен изотоп въглероден двуокис. Т.е. случило се точно това, което авторите на експеримента биха очаквали от живи марсиански микроби. Заради негативните резултати от другите опити обаче научната общност през 70-те години реши да прояви здравословна консервативност, обявявайки, че положителният резултат от LR е дело на някакъв небиологичен процес. Оттогава и до днес мнозина изследователи, включително научният ръководител на LR Гилбърт Левин, категорично отхвърлят този извод. Според тях експериментът LR е свършил работата, за която е бил създаден – т.е. открил е живот на Марс.
През последните десетилетия много учени се опитват да решат загадката, като анализират запазените „сурови данни” от експериментите, повтарят опитите в лабораторни условия и използват натрупаните нови данни за Марс. Резултатите са повече от интригуващи. Работата на най-малко три независими групи изследователи сочи в една посока – LR е открил следи от марсиански живот. Оформящата се картина е, че експериментите са реагирали на едновременното наличие на органични материали и перхлорат – оксидиращо вещество, разпространено по повърхността на Марс.
Авторитетният астробиолог Дърк Шулце-Макуч стига по-далеч. Според един от неговите научни трудове проведените от „Викинг” експерименти са регистрирали наличието на специфични марсиански микроорганизми, използващи водороден пероксид (H2O2, известен още като перхидрол) в своя метаболизъм. За разлика от 70-те години, днес науката познава редица земни организми, чиято биохимия включва H2O2, обяснява ученият, неволно създавайки повод за цяла нова серия вицове за блондинки. Нещо повече, метаболизъм, основан на перхидрола, е най-вероятната биохимия, позволяваща на хипотетични микроорганизми да живеят във враждебните условия на червената планета, допълва той. Това вещество например замръзва едва при температура под -56,5 градуса по Целзий, което позволява комфортно съществуване върху мразовитата повърхност на Марс. При това поне два от експериментите са включвали процеси, които биха убили „пероксидни” микроорганизми, като получените данни сочат именно такова развитие. „Ако хипотезата е вярна, това би означавало, че сме убили марсиански микроби при първия си контакт с извънземни организми...”, обяснява шокиращия си извод Шулце-Макуч.
Междувременно друга група изследвания налагат извода, че от днешна гледна точка другите три експеримента на „Викинг” не биха могли да открият съществуващ марсиански живот - защото не са достатъчно чувствителни или защото „задават грешни въпроси”. Съответно негативните резултати от тях стоят под голям въпрос. В крайна сметка въпросът за съществуването на микроскопичен живот на Марс остава отворен.
След всичко това противоречивостта на научния дебат „за” и „против” наличието на марсиански живот може да обърка всеки човек, който не се занимава професионално с наука. Струва си обаче да цитираме един от най-светлите научни умове на 20. век, Карл Сейгън, който казва: „Необикновените твърдения изискват необикновени доказателства”. Напълно е възможно тези „необикновени доказателства” да дойдат от настоящите и бъдещи мисии до Марс, чиято основна цел е търсенето на живот – американската Mars Science Laboratory (MSL) и ExoMars на Европейската космическа агенция (ESA).
Curiosity („Любопитство”) вече изследва обитаемостта на планетата, т.е. дали на Марс има (или е имало) условия за живот. Сред задачите му е да търси органични материали, както и следи от метаболизма на живи микроорганизми.
Астробиолозите възлагат големи надежди и на съвместната мисия на NASA и ESA ExoMars. Текущите планове предвиждат едноименният европейски марсоход да бъде изстрелян през 2018 г. заедно с друг, по-малък марсиански „ровър”, създаден от американската космическа агенция. Основната работа на ExoMars ще бъде да търси следи от живи микроорганизми, като извършва сондажи на дълбочина до два метра под повърхността.
Тези две мисии имат голям шанс да дадат точен отговор на въпроса дали на Марс има (или е имало) живот. Някои учени обаче стигат по-далеч и предлагат някоя от бъдещите марсиански мисии да направи своеобразен тест за бащинство на червената планета за категоричен отговор на въпроса дали земният живот е дошъл оттам. Наскоро екип изследователи от Масачузетския технологичен институт и Харвардския университет предложиха космическите апарати директно да търсят марсианска ДНК или РНК, за да ги сравнят със земните им аналози. Сега спокойно можем да добавим и още една причина да смятаме, че живеем в най-интересната епоха от историята на човечеството – ако Марс е нашият татко, скоро ще го знаем със сигурност.
Начо Стригулев
obekti.bg/
