Архангел Суракиел, Луната и тайната на сълзите свързана с Душата

 

В духовните учения сълзите винаги са нещо повече от израз на болка и емоция. Мистиците ги наричат „водата на душата“, а в много древни традиции те се разглеждат като живият мост отворил се  между човека и невидимия свят.

Когато човек плаче от физическа болка, причините са ясни, когато плаче от загуба, раздяла или скръб, също можем да намерим обяснение. Но съществуват и други сълзи - сълзи, които идват в мигове на молитва, при среща с красотата, при докосване до истината или когато сърцето внезапно почувства нещо по-голямо от самото себе си, в най-сюблимният Миг на духовно посвещение. Тогава човек трудно може да обясни, защо плаче. Душата знае, но умът все още не е намерил думите.

Именно към тази по-дълбока страна на човешките сълзи насочва вниманието една малко позната тема от антропософските изследвания на Рудолф Щайнер - образът на архангел Суракиел, свързан с Луната, Провидението и процесите на вътрешно осъзнаване.

В лекция от 1908 година Щайнер споменава Суракиел като архангелска същност, чиято задача е да подпомага преобразуването на широко разпространени човешки пороци в Добродетели и да работи с онова, което той нарича Провидение, онази мъдрата духовна насоченост зад събитията в човешкия живот. Суракиел не е сред архангелите, за които се говори често, както Михаил, Гавраил или Уриил, но затова неговото присъствие привлича вниманието на много съвременни изследователи на духовната наука.

Луната като огледалото на душата
В почти всички древни духовни традиции Луната е свързана с душевния живот на човека.

Докато Слънцето символизира Духа, съзнанието и висшето Аз, Луната е свързана с паметта, чувствата, въображението, сънищата и дълбоките пластове на Душата. Тя отразява, приема и съхранява преживяванията, което прави Луната небесен, огледален образ на човешката душа. Водата и Луната винаги са били свързвани. Луната управлява приливите и отливите на океаните, а по един фин начин – и приливите и отливите в човешката вътрешност, като влияе върху настроенията, паметта и чувствителността.

Сълзите принадлежат именно на този лунен свят. Те се появяват тогава, когато Душата докосне нещо, което надхвърля възможностите на обикновеното мислене. Понякога това е голяма болка, друг път е среща с Любовта, в тежки моменти може да се прояви като осъзнаване на собствените грешки и вътрешно разкаяние. А има и специални моменти на Душата, когато тя усеща, че невидимият свят е станал по-близък от всякога.

В тях човек преживява нещо, което духовните учители описват като разширяване на съзнанието. Душата започва да вижда повече, отколкото е виждала до този момент, а сълзите стават естествен отговор на това разширяване.

Защо Христос плаче?
Най-дълбокото духовно разбиране за сълзите откриваме в Евангелията. Интересно е, че Христос, Когото християнската традиция определя като въплъщение на Божествената Любов, не стои далеч от човешката скръб, а плаче. Когато застава пред гроба на Лазар, Христос вижда болката на Мария и Марта. Там Неговите сълзи са израз на състрадание към човешката съдба и към страданието, което смъртта носи в света.По-късно Той плаче за Йерусалим и това вече се разширява до състрадание към съдбата на цял град, към съдбата на един народ и към последствията от изборите, които хората правят.

След Възкресението откриваме още един образ на сълзите Мария Магдалена, която плаче пред празния гроб. Тези сълзи вече принадлежат на друго измерение. Те са сълзите на душата, която търси Христос и още не осъзнава, че Той е близо до нея.

В тези три картини можем да видим три степени на човешкото съзнание – личната болка, колективната съдба и духовното пробуждане.

Сълзите като начало на вътрешно пречистване
В много мистични школи съществува разбирането, че сълзите пречистват не само душата, но и самото възприятие.

Суфи учители говорят за сълзите като за измиване на сърцето. В православната традиция се среща понятието „дар на сълзите“, при което плачът става част от вътрешното покаяние и духовното пробуждане. Светите отци дори описват сълзите като второ кръщение.

Подобна идея можем да открием и при Щайнер, макар изразена по различен начин. Според него човек постепенно развива способност да вижда причините зад събитията и да осъзнава връзките между своите мисли, чувства, постъпки и кармичните последствия от тях.

Тук можем да разберем и символичната роля на Суракиел.

Неговото действие е свързано с разкриването на онова, което е останало скрито. Не за да бъде човек обвинен или наказан, а за да може да види истината за себе си. Защото всяка истинска промяна започва с ясно виждане.

Когато човек започне да осъзнава собствените си заблуди, своите страхове, привързаности и вътрешни противоречия, често се появяват сълзи. Това не са сълзи на поражение. Това са сълзи на пробуждане.

Градът, кармата и човешката отговорност
Антропософските изследователи правят интересна съпоставка между Суракиел и живота на човешките общности.

Щайнер посочва, че съществуват архангелски същества, които работят както с отделния човек, така и с цели народи, градове и културни области. В този контекст Суракиел е разглеждан като сила, която помага на обществата да осъзнаят своите колективни грешки и да ги преобразят в Добродетели. Това е особено актуално в нашето време.

Живеем в епоха, в която човечеството е достигнало огромна технологична сила, но едновременно с това е изправено пред въпроси, свързани със смисъла, морала и духовната посока на своето развитие. Все по-често виждаме как външните кризи отразяват вътрешни духовни процеси. Затова можем да разглеждаме сълзите освен като личен акт, но и като знак, че човешката душа все още е способна да откликва на Истината.

Когато душата започне да помни
Най-дълбоката тайна на сълзите е свързана с паметта, но  не с паметта на ума, която съхранява факти, образи и събития, а с паметта на душата, която пази следите от много по-дълбоки преживявания и връзки.

Понякога човек плаче, когато губи нещо скъпо за себе си, но също така плаче и когато открива нещо истинско. Както сълзите на скръбта идват при раздяла, така и сълзите на радостта се появяват при среща. Болката може да отвори сърцето, а  красотата може да го разтвори до такава степен, че думите да станат излишни. А има и моменти, в които човек плаче без видима причина, сякаш за кратък миг си спомня нещо, което винаги е знаел, но отдавна е забравил.

Тогава в него се пробужда усещането, че е повече от своето сегашно себеусещане, повече от успехите и неуспехите, които светът измерва, повече от страховете, ролите и маските, които е носи в живота си. Както реката не може да бъде сведена до един свой завой, така и човешката същност не може да бъде обословена линейно единствено в сегашния живот, от една съдба, една професия или едно житейско условия.

В тези мигове на Душата, сълзите се превръщат в молитва без думи,подобно на тих извор, който избликва от дълбините на земята, без да пита дали някой го вижда. Те са знак, че тя се е докоснала нещо по-голямо от себе си и че за Миг е надникнала отвъд границите на обикновеното възприятие, там дълбоко.

Ако се върнем на образа на Луната и направим паралел, тя придобива по-дълбок смисъл. Както Луната не излъчва собствена светлина, а отразява светлината на Слънцето, така и душата е призвана постепенно да се научи да отразява светлината на Духа. А както спокойната водна повърхност може ясно да отрази небето, така и пречистеното човешко сърце може да отрази висшата реалност.

Може би именно затова във всички времена сълзите са били почитани като нещо свещено. Те са били възприемани не само като израз на човешка слабост, а като знак за вътрешно пробуждане. Те са свидетелство, че душата все още помни своя небесен произход, тъй като  чрез сълзите човек понякога си спомня онова, което умът е забравил - обратния път към своя Източник.

https://portal12.bg/