Пумата – Духът на Планинските Върхове
из архивите на „Зоряната книга“.
След онази ужасна битка, когато кръвта на чуждите напои земята край стените на двореца, а главите им, изложени по пътищата, служеха като мрачно предупреждение, Илмер не се прибра в покоите си. Не можеше. Душата ѝ, макар и твърда в решимостта си да управлява, копнееше за тишина и чистота. Тя поведе коня си далеч от дима и пепелта – към Бързата река, към онова място, където някога беше преминала изпитанието на сърцето си.
Тишината на планините сега я посрещна с оглушително ехо. Въздухът, ухаещ на бор и ледници, измиваше душата ѝ. Тя слезе от коня и коленичи до самата вода, там, където някога миеше черния камък. И в момента, когато пръстите ѝ докоснаха студената струя, изпод корените на древен бор, розсечен от мълния, се дочу тих, тъжен звук – не писък, а по-скоро слабо съскане, пълно с достойнство и страх.
Илмер разтвори папратите и Го видя.
Малко кълбо козина с цвят на дим, с огромни лапи и пронизващи очи с цвят на планинска бездна. Беше малкото на пума, може би оставено от майка си, убита от стрела на
ловец или просто намерило се тук по силата на тайните земни течения. То не избяга, а само прилепи уши назад и я гледаше,
гледаше в очите с безстрашен поглед, в който се четеше и древна ярост и безгранична печал.
В този миг сърцето на Илмер, калено в битки и обвързано с обет, трепна. Тя бавно протегна ръка, оставяйки звяра да усети намерението ѝ. И настъпи чудо на помирението, дори по-голямо, отколкото с камъка: малкият хищник, духът на самите тези планини мушна студения си нос в дланта й и издаде мъркащ звук , но по-дълбок, вибриращ като бученето на земята преди зазоряване.
„И ти си самотен“, прошепна Илмер, като го взе в ръце „И твоята ярост е чиста. Остани с мен. Бъди моя сянка и моя светлина. Моя буря и мой покой.“
Така Айдар – което на древния език означаваше „Лунен нокът“ – се появи в живота ѝ. Растеше не с дни, а с часове и скоро вече не беше котенце, а величествен звяр, гъвкав и безшумен като планински вятър и ужасяващ в гнева си като лавина. Но за Илмер тя винаги си остана онова кълбо радост, приело топлината на ръцете ѝ.
Айдар стана повече от пазач. Тя стана жив символ на нейното царуване – сурово, но справедливо, природно в мъдростта си. Никой не можеше да влезе в покоите на царицата с черни мисли. Пумата лежеше до трона ѝ, присвитите ѝ очи сякаш гледаха право в душата. Веднъж, когато приближен болярин, обзет от завист, беше замислил да поднесе на царицата отровна чаша, Айдар скочи толкова стремително ,че той нямаше време дори да мигне. Златисто проблясване, сподавен рев — и предателят лежеше върху каменните плочи, чашата се търкаляше и подрънкваше. А пумата , без да навреди повече на някого, се върна в краката на господарката си и сложи главата си на коленете ѝ, сякаш казваше: „Спокойно. Аз
Тя винаги беше редом с нея: на съвети, на разходки в градината, през дългите нощи, когато Илмер отсъждаще , гледайки към звездите. Тя беше нейният безмълвен съветник, нейната жива съвест, напомняне, че истинската сила е
в хармонията с дивата, неопитомена , неукротена душа на света.
Когато дойде часът Илмер да напусне света на живите, Айдар, вече побеляла по муцуната, но все още бдителна, не се отдалечаваше от леглото ѝ. И когато духът на царицата напусна тялото ѝ, пумата издаде дълъг, смразяващ вой — не тъжен, а тържествен и приканващ, сякаш изпращаше господарката си на поредното пътешествие. После легна в краката ѝ, затвори очи и не стана никога повече. Голямото ѝ сърце спря, то биеше в унисон със сърцето на тази, на която служеше.
Хората, които обожаваха своята Царица -Дева и нейната необикновена пазителка, изсякоха колосален барелеф в отвесната скала над Бързата река: Илмер на стремителен кон, с развяващи се от вятъра коси, а редом тичаща в крак с нея пума, вечна в мощния си порив.
Да могат всички, които плават по реката или минават по пътя, да видят: тук царуваше онази, чиято несъкрушима сила беше съюзът й с природата.
Но на прощаване Илмер остави не само
спомен в камъка. Последното ѝ желание беше да я положат в саркофаг, издялан от цял отломък прозрачен планински кристал – така че светлината, минаваща през него, да обмива вечния й сън. А до нея, в краката ѝ, величаво спокойна лежеше Айдар, фигура, издялана от тъмен, опушен ахат. И те останаха така – заедно във вечността, в студената и чиста красота на нетленния камък.
И точно преди смъртта си, с последните си сили, Илмер призова най-верните жреци и старейшини от рода Дуло, пазители на най-древните тайнства и на най-строгата аскеза.
„Не мислете, че си тръгвам завинаги“, каза тя, гласът ѝ беше тих, но ясен като планински ручей. „Докато сърцето на тази земя бие, духът ми няма да я напусне.“ Давам клетва пред Лицето на Вечните Скали:
в часа на най-черната опасност, когато сенките отново плъзнат към нашите граници и страхът замъгли разума на народа , аз ще се върна. Ще се появя не като сянка, а като воля. И ще призова да ме последва онзи, в когото тече моята кръв и кръвта на ДоброМир, и у когото се е съхранила мъдростта на Дуло. И ще застанем гръб до гръб, както преди, и ще дадем последния си бой . Не за трон, а за самото право да дишаме този въздух и да се наричаме Деца на тази Земя.
Родът Дуло, аскети и воини- философи, пазители на „Съкровения Устав“
приеха тази клетва като най-голямата светиня. От поколение на поколение, в сурови планински манастири, те пазеха знанието, подготвяйки точно този Пазител на Кръвта, потомъка, способен в нужния момент да чуе зова от кристалното подземие и да приеме бремето на Короната.
И затова сега, когато планинският вятър донася не само аромата на снега, но и тревога, знайте :
в сърцевината на най-голямата скала в кристала спи Великата Дева със своя верен Дух Пазител. А във високопланинските манастири мълчат и бдят монаси. Те чакат. Те четат знаците в полета на орлите, в трептенето на земните вени, в сънищата, които идват с мъглата от Бързата река.
Те чакат часа, когато ще настъпи Великото Време. Когато викът на земята стане толкова силен, че да събуди онази, която е дала клетва. И тогава кристалът ще се отвори и от планинските пътеки ще се спусне не призрак, а Волята в плът, а до нея - сянка с очи от бездна и нокти от мълния.
И отново ще зазвучи древният вик, и ще го чуят само онези, чиито сърца бият в ритъм с иСТАРията
„Изправете се! Гърб до гръб.“ За предците. За потомците. Както преди, така и сега. Защото род Дуло не е прекъснал съществуването си. Клетвата не е забравена. А Царицата-Дева винаги стои на стража.“
Придобилото популярност твърдение, че Рождеството не се е случило през Декември, а през Април, защото тогава "блеели агънца", показва неразбиране по въпроса, защото агнетата всяка година се раждат именно в средата и края на декември. 
Във времето на зимното слънцестоене Слънцето отново започва своя път на Север (символът на Истината и суровата Истина) и дните започват да нарастват. Поради тази причина Раждането на Исус е поставено именно в този период...и затова е казано: "Аз съм Пътя [Слънцето което започва възхода над тъмнината], Истината....[Слънцето тръгва на Север, към Истината], защото Слънцето винаги води към Истината. Навлизайки в аурата на Истината, се навлиза и в Живота, защото без Истината няма реален живот, а сън.
