„Сказание за Царица -Девица Илмер“
из архива на „ Зоряната книга “на предците.
Автор: ЛейЛия Пугачова.
По пътищата на БолгАйрия
сновяха златни обози.Пееха звънчета, цвилеха коне , украсени с бродирана коприна каруци караха най-голямото съкровище на Великото царство – младата Илмер, петнадесетгодишната дъщеря на царя, сгодена за самия ДоброМир Славния, който трябваше да стане цар на всички родове и кланове.
Седем дни дойките и бавачките я подготвяха, обличаха я със сребро и злато, с коприна, донесена от далечния юг, с кожи от северните планини. Сърцето на Илмер пееше: тя не отиваше по неволя , отиваше при любимия си за съюз, благословен от всички богове на родовете човешки . Изпълваше я радост, както светлина, изпълва утрото.
Но на втория ден от пътуването си те съзряха черен дим на хоризонта, сякаш горящ облак се беше спуснал над мястото, където преди се белееха стените на двореца на ДоброМир. Колкото повече приближаваха, толкова по-гъст ставаше димът и толкова по-силно си чуваше ужасен глъч, писъци, звън на мечове.
Цялото весело сватбено шествие спря, сякаш се превърна в камък. А после се разпръсна като разсеял се мираж. Чуждоземци ,твари от далечни брегове, бяха дошли с леките си кораби, уж на гости с дарове, но с единичката мисъл да превземат града и да попречат на двата велики рода да се съберат. Защото знаеха, че ако БолгАйриите се обединят под ръководството на ДоброМир и Илмер, ще станат непобедими и ще управляват всички земи от планините до морето.
Те влязоха с коварство, с измама поднесоха на ДоброМир чаша чиста вода, в която бяха сложили отрова. Той я изпи и скоро след това умря, преди дори да може да вземе меча си в ръка. Народът, останал без вожд, панически се биеше с нашествениците, но силата беше на страната на завоевателите .
И тогава до окървавените стени стигна процесията на Илмер . Тя видя касапницата, видя вражеските знамена над кулите на двореца на годеника си. Изправи се в каретата в целия си девически ръст. Сне от главата си златовезания воал и разпусна коси по раменете си.
„Меч!“, извика с глас, в който изведнъж зазвуча стоманата на предците ѝ.
Дадоха й оръжие – тежко, мъжко. И влезе тя, царската дъщеря ,в боя, а след нея всичките дойки бавачки и стражи. Не от страх, а от свещена ярост. Сякаш самата душа на земята се беше вдигнала срещу придошлата сган.
Сражаваха се до вечерта. И към залез слънце последният нашественик падна. Изложиха главите им по пътищата, да помнят всички: чужда воля няма да бъде допусната на святата земя на предците им.
А Илмер влезе в осквернената тронна зала, приближи се до тялото на ДоброМир, хвана студената му ръка и я сложи на сърцето си.
„Няма да се върна в бащиния си дом“, каза тя тихо, но така, че я чуха всички. „Сключих съюз. Сега не с човек, а с тази земя, с народа, останал сирак“
През нощта тя оплаква годеника си . А на сутринта се изми с роса, облече не сватбените си дрехи, а доспехи, намерени в покоите му. И се закле пред лицето на боговете и предците:
" Ще бъда царица на тази земя. Ще управлявам справедливо и сурово. Няма да позная мъж- съпруг, няма да допусна чужденец да прекрачи свещените граници. Девствеността ми ще бъде печатът на портите на царството. Докато съм жива, земята ще бъде чиста."
И така Илмер стана Царица-Девица . Управлява дълго и мъдро. Не допускаше нито търговци с хитри очички, нито чужди сладкодумни пратеници. Стените ставаха все по-здрави, децата растяха в безопасност, земята даваше обилна реколта. Никой не смееше да прекрачи границата – знаеха, че ги чакат смърт и позор.
И когато дойде нейният час – вече стара, белокоса, но изправена като меч – тя повика най-верните си хора.
„Времето дойде“, каза . „Спазих обета си. Сега отворете портите. Но не за всички. Само за онези, чиито сърца бият в ритъм с нашата земя. За онези, които носят в себе си единството на севера и юга. За Дуловичите от рода на свещената държава Артария. За воините Д_РА_КОНИ– достойни, честни, силни.“
И когато издъхна, портите се отвориха. Влязоха онези, които земята чакаше. И те продължиха пътя, започнат от нея.
Но духът на Илмер не си отиде. Той спи в гробните могили, в шепота на реките, в сянката на древните дъбове. И сега, когато над земята на предците облаците отново се сгъстяват, той се събужда.
Чувате ли? Това е нейният глас във вятъра:
„Станете, деца мои! Станете, човечество мое! Както аз се изправих тогава до стените, опряна на меча и волята си, изправете се и вие така . Гърб до гръб. Щит до щит. Не за война – за защита. Не за завоевание – да се съхраните.“
За славата на предците, която тече в кръвта ни. За бъдещето на нашите още неродени потомци. Както е било преди, така ще бъде винаги.
Докато е жива паметта, жива е и земята. Докато звучи тази история , няма да ни сломят Защото ние не сме просто хора. Ние сме наследници на Царицата-Девица. Ние сме стражи на обета. Ние сме народ, който помни.
пазител.
Бъдете Благословени от РОДните Богове, Светите Праотци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар