Какво прави едно дете, когато родителите се разделят и между тях има напрежение, което не се казва, а се усеща, което не стои в думите, а в погледите, в тишината, в начина, по който възрастните дишат един около друг…?
Понякога прави нещо, което отвън изглежда като „зряло поведение“, а отвътре е най-дълбоката форма на адаптация,
започва да спира да бъде дете.
Преди време при мен дойде едно момче, за което всички казваха, че няма проблем, защото не създаваше трудности, не избухваше, не влизаше в конфликти, беше спокойно, разбиращо, онова дете, което възрастните обичат да наричат „много зряло за възрастта си“, и точно в този момент, в който чух това изречение, усетих, че трябва да се забавя, защото понякога зад тази „зрялост“ стои не развитие, а отказ от нещо много по-естествено.
Майката говореше спокойно, подредено, с логика, която показва, че е мислила, търсила, опитвала, вземала решения, но между думите й имаше напрежение, което не се назовава, а просто съществува, като фон, който не можеш да изключиш, дори когато всичко изглежда под контрол.
Родителите бяха разделени, но не бяха разделили напрежението си, и точно това беше пространството, в което детето живееше всеки ден, без да го обяснява, без да го назовава, но с тяло, което го преживява непрекъснато.
Тогава си спомних нещо, което Тотка често ми е казвала в работата си със семейни системи, че детето не избира страна, защото е решило така, а защото вътрешно се опитва да запази връзката, дори когато тя между родителите се разклаща, и че понякога то прави това, като заема място, което не е негово, само за да не се разпадне нещо по-голямо.
Когато започнеш да гледаш така, започваш да виждаш не поведение, а усилие.
Защото детето не казва „избирам мама“ или „избирам татко“, то казва с тялото си „как да остана свързано и с двамата, без да загубя себе си“, и точно в този въпрос започва разкъсването, което не винаги се вижда отвън.
То започва да се наглася, да се смалява, да се успокоява, когато вътре има буря, да бъде разумно, когато има нужда да плаче, да поема, когато има нужда да бъде държано, и постепенно, почти незабележимо, започва да излиза от детската си роля и да влиза в роля, която му дава усещане за контрол в ситуация, в която контрол няма.
В системната работа се казва, че това е движение към баланс, в което детето се опитва да задържи цялото, като взема върху себе си нещо, което не му принадлежи.
В работата с тялото виждаме същото, но през друга врата, защото там се вижда как нервната система започва да живее в режим на защита, как Моро остава активен и прави детето свръхчувствително към тон, поглед, промяна, как FPR се разклаща и онова базово усещане „има ли място за мен тук“ започва да се колебае, не като мисъл, а като телесно преживяване, което стои под всяка реакция.
И тогава това, което виждаме, не е просто характер или поведение, а тяло, което се опитва да остане свързано в среда, в която връзката е напрегната.
И точно тук се случва нещо много важно, защото ако гледаме само поведението, ще се опитаме да го коригираме, ще говорим, ще обясняваме, ще търсим подход, ще търсим „какво да направим“, но ако се забавим достатъчно, за да видим какво стои под него, започва да се отваря съвсем различна работа.
Работа, която не започва от думи, а от възстановяване на усещането за сигурност, от ритъм, от движение, от онези малки преживявания, в които тялото постепенно разбира, че не трябва да избира, че не трябва да държи напрежението между възрастните, че може да се върне там, където му е мястото.
И понякога това е моментът, в който родителят за първи път вижда не проблем, а процес.
Тук ще спра, защото точно оттук обикновено започват най-важните въпроси и ако си на такова място, вероятно вече усещаш, че тази тема не се решава с още съвети, а с по-дълбоко разбиране.
Д-р Гергана Маркова, специалист детско развитие
Записването за поредното ни съвместно събитие “Системна Интеграция” е в ход. Този път цели три дни - 9-11ти октомври.
Дайте знак в коментар и ще ви изпратим детайлите на лично съобщение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар