Защо Успение Богородично не е ден на тъга
На пръв поглед името на празника на 15 август —
Успение на Пресвета Богородица — сякаш говори за раздяла,
болка и смърт. И все пак за Църквата този голям празник
не е празник на безнадеждност.
Има болка от раздялата, но над нея стои надеждата за срещата
с Христос и вярата във вечния живот. Именно затова Успение
Богородично е един от най-обичаните празници на
християните.
Защо казваме „Успение“?
Църквата използва думата „Успение“, за да изрази в светлината
на Христовото Възкресение, че смъртта не е краят на
човешкото съществуване.
Тялото заспива, но човекът е призван към вечен живот.
За християнина гробът не е последната цел. Чрез Своята смърт
и Възкресение Христос е открил на човека пътя към Божието
царство.
Затова празникът на Божията Майка носи не само болката
от раздялата, а преди всичко надежда.
Божията Майка отива при Своя Син.
Църковното Предание разказва, че Божията Майка била
известена за наближаването на нейното отминаване от този
живот. Тази вест не е представена като причина за отчаяние.
За нея приближаването на края на земния живот означавало
и приближаването на срещата с нейния възлюбен Син —
Иисус Христос.
Тя Го носила в утробата си.
Държала Го в ръцете си.
Виждала Го как расте.
Следвала Го до Кръста.
А сега предстояла срещата отвъд пределите на този живот.
Ако се вгледаме внимателно в празничната икона, виждаме
тялото на Божията Майка, положено на одъра.
Апостолите са събрани около нея. Има скръб.
Но погледът ни веднага се привлича към центъра на иконата.
Там е Христос.
В Неговите ръце виждаме малка фигура, облечена в бяло.
Тя символично представя душата на Божията Майка.
Това е един от най-красивите образи в християнската
иконография.
При Рождеството Мария държи Христос.
При Успението Христос приема Мария.
Има удивителен паралел между Рождеството Христово и
Успението на Божията Майка. При Рождеството Богородица
държи в ръцете си Младенеца Иисус. При Успението Христос
държи в ръцете си душата на Своята Майка.
Майката, която Го приема, когато Той идва в света,
сега е приета от Своя Син във вечността.
Затова центърът на иконата не е гробът.
Центърът е срещата.
Вярата не означава, че човек не страда, когато загуби някого.
И в иконата на Успението виждаме болката на останалите.
Апостолите са около Божията Майка, за да се простят с нея.
Това е и нашият опит.
Когато почине родител, баба или дядо, брат или близък човек,
ние плачем. Липсата е естествена. Християнството не ни кара
да скриваме тази болка, но ни призовава да не оставаме без
надежда.
Смъртта вече няма последната дума.
Това е едно от най-силните послания на празника.
В центъра на християнската вяра е Възкресението на Христос.
Ако всичко приключваше при гроба, раздялата би била
окончателна.
Но Христос казва: „Аз съм възкресението и животът.“
Затова християнинът може да плаче и едновременно с това да
има надежда. Може да чувства липса, но да вярва,
че любовта не свършва край гроба.
Какво ни учи този празник за хората, които сме загубили?
За мнозина 15 август може да събуди спомена за близките,
които вече не са сред нас. Може би майката я няма. Може би
бабата, която всяка година е приготвяла трапезата за Голяма
Богородица, вече не е до нас. Може би има празно място на
масата.
Успение Богородично не ни казва да забравим болката.
Казва ни да я положим пред Христос. Да запалим свещ.
Да произнесем името на починалия.
Да направим милостиня в негова памет.
И да кажем:
„Господи, упокой душата на този, когото обичам,
и запази в мен надеждата за срещата в Твоето царство.“
Затова на 15 август има и радост.
Успение Богородично е светъл празник, защото говори за
преминаването на Божията Майка при нейния Син. Това е
празник на надеждата, на вечния живот и на Христовата
победа над смъртта.
Това не означава, че смъртта престава да бъде болезнена.
Означава, че болката вече не е без надежда.
А това променя всичко.
Когато гледате иконата на Успението, не се спирайте само на
одъра, върху който лежи Божията Майка. Повдигнете поглед
към центъра на иконата. Там е Христос — и в Неговите ръце е
душата на Неговата Майка.
Това може би е най-красивото обяснение защо 15 август не е
ден на безнадеждност. Божията Майка не е изобразена като
отиваща към тъмнина. Тя е приета от Христос.
А за всеки от нас празникът остава изповедание на същата
надежда: човешкият живот не свършва при гроба.
Затова Успение Богородично може да има сълзи, но не е
празник без надежда. Може да има липса, но не и отчаяние.
Може да говори за раздяла, но насочва погледа ни към
срещата.
Защото в центъра на Успението не е смъртта.
В центъра е Христос.
Няма коментари:
Публикуване на коментар