На способните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават
magnifisonz.com /
„От великите не се боя, унижените не ги презирам.“
„Талантливия не го обичат, а гения го ненавиждат.„
„На способните завиждат, на талантливите вредят, а на гениалните отмъщават.“ Николо Паганини
На улица „Черната котка” в стария квартал на Генуа е запазена къща под номер 38. Там има мемориална дъска: „Висока чест се падна на това скромно жилище: тук на 27 октомври 1782 г. се роди Николо Паганини – ненадминат майстор на божественото изкуство на звуците”…
Николо е третото дете на продавача на мандолини Антонио Паганини, който от малък мечтае за кариерата на музикант. Бащата не успява, затова синът трябва да компенсира неговото поражение. Властният Антонио кара невръстния Николо да свири на цигулка до изнемога. Заключва го на тъмния таван, където момчето, замирайки от ужас, се вкопчва в инструмента като във вълшебна пръчица.
Крехкото здраве на Николо не спира бащата. Веднъж от преумора момчето получава пристъп на каталепсия (състояние между живота и смъртта) и толкова дълго не дава признаци на живот, че родителите смятат да го погребат. Слава Богу, вече в ковчега, момченцето се размърдва за огромно щастие на майка си!
Бащата обаче не променя подхода си и деспотизмът му не намалява. Антонио Паганини се слави с дарбата си на екстрасенс – може да предсказва бъдещето, да открива крадени предмети и да посочва името на крадеца. Особено ярко се проявява талантът му, когато трябва да познае номерата на лотарийни билети. Дори съставя аритметична таблица за определяне на печелившите числа. Въпреки това припечелва мизерно и петте му деца гладуват. Както е известно, хроничната нищета се отразява негативно на характера и Антонио се ожесточава. И макар че Тереза се старае да не му противоречи, обстановката в семейството е взривоопасна. Бедната жена търси утешение в религията и във възпитанието на децата си, като особено внимание отделя на своя любимец – Николо.
Крехкото здраве на Николо не спира бащата. Веднъж от преумора момчето получава пристъп на каталепсия (състояние между живота и смъртта) и толкова дълго не дава признаци на живот, че родителите смятат да го погребат. Слава Богу, вече в ковчега, момченцето се размърдва за огромно щастие на майка си!
Бащата обаче не променя подхода си и деспотизмът му не намалява. Антонио Паганини се слави с дарбата си на екстрасенс – може да предсказва бъдещето, да открива крадени предмети и да посочва името на крадеца. Особено ярко се проявява талантът му, когато трябва да познае номерата на лотарийни билети. Дори съставя аритметична таблица за определяне на печелившите числа. Въпреки това припечелва мизерно и петте му деца гладуват. Както е известно, хроничната нищета се отразява негативно на характера и Антонио се ожесточава. И макар че Тереза се старае да не му противоречи, обстановката в семейството е взривоопасна. Бедната жена търси утешение в религията и във възпитанието на децата си, като особено внимание отделя на своя любимец – Николо.
МАМИНОТО СИНЧЕ
Тя обожава сина си и в майчината си любов е толкова екзалтирана, както и във вярата си. Майката също има дарбата да предвижда: в пророчески сънища вижда съдбата на познати, болести и смърти на роднини. Веднъж сънува Николо на сцена, заобиколен от ревяща от възторг тълпа. Друг път насън й се явява ангел и я пита какво би пожелала, ако можеше да се обърне с молба към Бога? Тереза моли Бога Николо да стане най-великият цигулар на света. Години наред тя разказва за „пророческия” си сън на всички. Оттогава Паганини е уверен, че му е съдено да се прослави. Но дотогава има още много време…
Колко упорити занимания, колко унижения и борба със завистниците! На осем години той пише първото си музикално произведение – цигулкова соната, и добрият меценат маркиз Ди Негро решава: Николо трябва сериозно да се образова. За няколко години младежът съчинява 24 фуги за пиано на четири ръце, два цигулкови концерта и няколко пиеси. Уви, нито едно от тези произведения не е достигнало до нас. И в това също има някаква тайна – сякаш небесата не са искали от него да остане следа на земята…
Колко упорити занимания, колко унижения и борба със завистниците! На осем години той пише първото си музикално произведение – цигулкова соната, и добрият меценат маркиз Ди Негро решава: Николо трябва сериозно да се образова. За няколко години младежът съчинява 24 фуги за пиано на четири ръце, два цигулкови концерта и няколко пиеси. Уви, нито едно от тези произведения не е достигнало до нас. И в това също има някаква тайна – сякаш небесата не са искали от него да остане следа на земята…
ТАЙНА, СКРИТА ЗАД СЕДЕМ ПЕЧАТА
Целият живот на Паганини е обвит в ореола на тайнственост. Какво ли не му приписват легендите! Че отвлича благородни дами, убива съпрузите им, предводител е на шайка разбойници, прекарва няколко години в каторга заради убийството на своята любима, продава душата си на дявола, който го освобождава от затвора и го прави несравним майстор в свиренето на цигулка…
Не липсват и „очевидци”: във Виена един светски красавец разказва как по знак от Паганини, даден от естрадата, прислужник на дявола отвежда от залата млада жена. Години наред Пагинини само се усмихва на подобни нелепици: струва му се, че това дори е от полза за концертните му турнета. Клюките и измислиците повишават интереса към личността му и привличат публика – както се казва, няма лоша реклама. Но по-късно се уморява – не е лесно да си другар в приключенията на самия дявол!
Не липсват и „очевидци”: във Виена един светски красавец разказва как по знак от Паганини, даден от естрадата, прислужник на дявола отвежда от залата млада жена. Години наред Пагинини само се усмихва на подобни нелепици: струва му се, че това дори е от полза за концертните му турнета. Клюките и измислиците повишават интереса към личността му и привличат публика – както се казва, няма лоша реклама. Но по-късно се уморява – не е лесно да си другар в приключенията на самия дявол!
ЗАГАДКАТА НА ГЕНИЯ
Първите му гастроли започват през 1800 г. и са истински триумф в Парма. От там го канят в двора на херцог Фердинанд Бурбонски. Николо се превръща в запазена марка и татко Антонио отлично разбира това: идва време да спечели от таланта на сина си! Той организира концерти из цяла Северна Италия. На Паганини ръкопляскат във Флоренция, Пиза, Болоня, Ливорно, Милано… Но Антонио не отслабва хватката: успехът не отменя уроците! И след изнурителните концерти Николо продължава да се упражнява на цигулката.
Непостижимото му майсторство и магическата власт над аудиторията поразяват и съвременниците му, и историците на изкуството. Когато хората попаднат под хипнозата на музиката му, на гения му, те са готови да повярват във всичко.
И наистина, в цялата работа има нещо мистично. В продължение на столетия учените умове и просто чувствителните към културни феномени хора, ерудити и почитатели на музиката се опитват да разгадаят единствения по рода си и неповторим феномен. Напразно: тайната на Паганини си остава тайна.
Да, той безкрайно експериментира в търсене на нови методи, нови звучения, нов смисъл; създава арсенал от изпълнителски средства, за чието съществуване не подозират цигуларите преди него, създатели на „школи” и „направления”. Великият талант, гениалният усет, неукротимата воля, способността да работи денонощия наред – всички тези качества са безусловно важни. Но има и още нещо, без което Паганини не би се прославил като дявол на цигулката. Защо му е дадено да наелектризира аудиторията и да подчинява волята й? Защо знаменитите цигулари, привърженици на класическите традиции, изпадат в такава ярост от изпълненията му?
Малцина разбират величието и значението на Паганини, но все пак има и такива. В края на ХIХ век професорът от Парижката консерватория Шарл Данкла пише: „Бях на тринадесет години, когато чух Паганини: този странен, фантастичен човек, надарен с чудна техника. Каква точност, каква увереност, каква подкупваща лекота на звука!… Той толкова ме порази, че и сега го виждам пред себе си, а цигулката му все още звучи в ушите ми. Някои артисти смятат, че Паганини е ослепителен метеор, който не оставя следи. Не мога да се съглася с такова несправедливо мнение, защото Паганини оказа огромна услуга на мислещите цигулари, като им показа нови пътища…”.
Интересното е, че католическата църква се отнася към този „дяволски талант” търпимо: не го преследват, дори римският папа му връчва престижния Орден на Златната шпора. Преди него наградата получават Тициан и Рафаело, Моцарт и Глюк. Затова пък след смъртта на гения католиците се развихрят…
Колко копия са счупени в неговите „Капричиа”! Едни крещят – шедьовър! Други – музика на дявола. Невъзможно е да се изпълнява!
Не, възможно е! Най-гениалните цигулари свирят неговите произведения. Оригиналността на формата и смелостта на фантазията нямат равни в творчеството на композиторите, съвременници на Паганини; съчиненията му продължават да са образец на най-висша виртуозност. Малцина цигулари са в състояние да изпълнят всичките му 24 капричиа, но гениите не могат да са много!
Непостижимото му майсторство и магическата власт над аудиторията поразяват и съвременниците му, и историците на изкуството. Когато хората попаднат под хипнозата на музиката му, на гения му, те са готови да повярват във всичко.
И наистина, в цялата работа има нещо мистично. В продължение на столетия учените умове и просто чувствителните към културни феномени хора, ерудити и почитатели на музиката се опитват да разгадаят единствения по рода си и неповторим феномен. Напразно: тайната на Паганини си остава тайна.
Да, той безкрайно експериментира в търсене на нови методи, нови звучения, нов смисъл; създава арсенал от изпълнителски средства, за чието съществуване не подозират цигуларите преди него, създатели на „школи” и „направления”. Великият талант, гениалният усет, неукротимата воля, способността да работи денонощия наред – всички тези качества са безусловно важни. Но има и още нещо, без което Паганини не би се прославил като дявол на цигулката. Защо му е дадено да наелектризира аудиторията и да подчинява волята й? Защо знаменитите цигулари, привърженици на класическите традиции, изпадат в такава ярост от изпълненията му?
Малцина разбират величието и значението на Паганини, но все пак има и такива. В края на ХIХ век професорът от Парижката консерватория Шарл Данкла пише: „Бях на тринадесет години, когато чух Паганини: този странен, фантастичен човек, надарен с чудна техника. Каква точност, каква увереност, каква подкупваща лекота на звука!… Той толкова ме порази, че и сега го виждам пред себе си, а цигулката му все още звучи в ушите ми. Някои артисти смятат, че Паганини е ослепителен метеор, който не оставя следи. Не мога да се съглася с такова несправедливо мнение, защото Паганини оказа огромна услуга на мислещите цигулари, като им показа нови пътища…”.
Интересното е, че католическата църква се отнася към този „дяволски талант” търпимо: не го преследват, дори римският папа му връчва престижния Орден на Златната шпора. Преди него наградата получават Тициан и Рафаело, Моцарт и Глюк. Затова пък след смъртта на гения католиците се развихрят…
Колко копия са счупени в неговите „Капричиа”! Едни крещят – шедьовър! Други – музика на дявола. Невъзможно е да се изпълнява!
Не, възможно е! Най-гениалните цигулари свирят неговите произведения. Оригиналността на формата и смелостта на фантазията нямат равни в творчеството на композиторите, съвременници на Паганини; съчиненията му продължават да са образец на най-висша виртуозност. Малцина цигулари са в състояние да изпълнят всичките му 24 капричиа, но гениите не могат да са много!
СТЕНДАЛ ГРЕШИ
„Демоничната” външност на Паганини покорява много жени. Прелестната Диде, капризната Елиза (сестра на Наполеон), безумната Анджелина Кавана, заради която едва не го хвърлят в затвора с обвинение в отвличане, талантливата певица Биянка… Той не е щастлив с нито една от тях, а и може ли да бъде щастлив гений със земна жена?
Легенда гласи, че той е достигнал върховете на майсторството заради печална любовна история. Прекарал години наред в затвора заради жена, забравен и самотен. Там имал само едно утешение – цигулката, и се научил да излива на нея душата си. И това е версия не на кого да е, а на Стендал!
Но Стендал греши: Паганини не е роб на нито една любов, освен на любовта към музиката. Той пише за цигулка, но почти всичко, създадено от него, се изпълнява днес и на китара. Особено го обичат рокмузикантите и често включват в композициите си неговите капричиа.
Музиката на Паганини е не просто виртуозна, тя съществува извън времето и никога не остарява. Но се поддава единствено на съизмеримия талант: неодухотворени от гения на изпълнителя, неговите сложни съчинения остават пусти и мъртви. Вълшебството живее само в силовото поле на вълшебника…
Легенда гласи, че той е достигнал върховете на майсторството заради печална любовна история. Прекарал години наред в затвора заради жена, забравен и самотен. Там имал само едно утешение – цигулката, и се научил да излива на нея душата си. И това е версия не на кого да е, а на Стендал!
Но Стендал греши: Паганини не е роб на нито една любов, освен на любовта към музиката. Той пише за цигулка, но почти всичко, създадено от него, се изпълнява днес и на китара. Особено го обичат рокмузикантите и често включват в композициите си неговите капричиа.
Музиката на Паганини е не просто виртуозна, тя съществува извън времето и никога не остарява. Но се поддава единствено на съизмеримия талант: неодухотворени от гения на изпълнителя, неговите сложни съчинения остават пусти и мъртви. Вълшебството живее само в силовото поле на вълшебника…
ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА
Гениалността на Паганини, неговият жив ум, оригиналност на съжденията, остроумие и любезност привличат мнозина. Но други са отблъснати от прямотата и безцеремонността му, от самовлюбеността и алчността му. Той изживява своите 57 години без почивка и покой, а след това още 36 години не намира мир и прахът му.
Паганини умира на 27 май 1840 г. в Ница, според мълвата – прегърнал цигулката си. В завещанието си посочва сестрите си и сина си Ахил. Оставя им 2 млн. лири, много ценни книжа и недвижима собственост в различни страни на Европа, както и голяма колекция скъпоценности и музикални инструменти. Само цигулката си „Гуарнери дел Джезу” геният завещава на града Генуа, в чийто музей тя се пази и до днес.
Тъй като Николо не взема последно причастие, епископът на Ница забранява да се отслужи заупокойна меса за музиканта и да бъде погребан в местното гробище. Приятели на маестрото пренасят ореховия ковчег в Генуа, но губернаторът Филип Паолучи отказва дори да пусне кораба в пристанището. Три месеца престоява шхуната на рейд. След продължителни преговори е разрешено останките на Паганини да бъдат пренесени в мазето на замъка на граф Чесоле – друг велик цигулар. Но и там те нямат покой: разбунтуват се жителите на околните села – „Не ни е нужен дявол!”. И тялото е пренесено на пустинния скалист остров Сент Онора, където синът на Паганини получава разрешение да погребе останките на баща си.
Паганини умира на 27 май 1840 г. в Ница, според мълвата – прегърнал цигулката си. В завещанието си посочва сестрите си и сина си Ахил. Оставя им 2 млн. лири, много ценни книжа и недвижима собственост в различни страни на Европа, както и голяма колекция скъпоценности и музикални инструменти. Само цигулката си „Гуарнери дел Джезу” геният завещава на града Генуа, в чийто музей тя се пази и до днес.
Тъй като Николо не взема последно причастие, епископът на Ница забранява да се отслужи заупокойна меса за музиканта и да бъде погребан в местното гробище. Приятели на маестрото пренасят ореховия ковчег в Генуа, но губернаторът Филип Паолучи отказва дори да пусне кораба в пристанището. Три месеца престоява шхуната на рейд. След продължителни преговори е разрешено останките на Паганини да бъдат пренесени в мазето на замъка на граф Чесоле – друг велик цигулар. Но и там те нямат покой: разбунтуват се жителите на околните села – „Не ни е нужен дявол!”. И тялото е пренесено на пустинния скалист остров Сент Онора, където синът на Паганини получава разрешение да погребе останките на баща си.
През април 1844 г. ковчегът отново е изваден и пренесен в Ница. Борбата за правото най-великият музикант на Европа да бъде погребан по християнски се увенчава с успех едва през 1876 година – 36 години след неговата смърт…
Няма коментари:
Публикуване на коментар