ХОРАТА ЩЕ СПРЕТ ДА ВИ НАРАНЯВАТ, КОГАТО ВИДИТЕ КАКВО НАИСТИНА СЕ СЛУЧВА.
Съществува илюзия, с която живее почти всяко човешко същество.
Вярваме, че начинът, по който другите се отнасят с нас, говори много за нас.
Че думите им ни определят.
Че поведението им установява нашата стойност.
Някой отговаря студено... и ние си мислим: „Направих нещо нередно.“
Не ни се обаждат... и ние заключаваме: „Не съм важен.“
Критикува ни... и ние вярваме, че ние сме проблемът.
Те си тръгват... и ние се чувстваме необичани.
Тогава, един ден, нещо се променя.
Започваме да виждаме съвсем различна реалност.
Да виждаме истински.
Не с очите на ранено дете.
Не с очите на егото, което постоянно търси потвърждение за собствената си стойност.
А през очите на Наблюдателя.
И тогава нещо става ясно.
Хората, през повечето време, не реагират на нас.
Те реагират на собствения си вътрешен свят.
Рядко се срещаме истински.
По-често се срещат две истории.
Две системи от вярвания.
Две рани.
Два страха.
Две надежди.
Всеки вижда света през филтъра на собственото си съзнание.
Чрез незаздравели рани.
Детство.
Преживени преживявания.
Очаквания.
Страхът от отхвърляне.
Чувството за стойност... или безполезност.
Ето защо никой не може напълно да види кой си.
Всеки вижда само това, което може да види от собственото си ниво на съзнание.
Ето защо един и същ човек може да стане вдъхновение за един, досада за друг и да остане напълно незабелязан от трети.
Променил ли сме се?
Не.
Филтърът, през който ни наблюдават, се е променил.
Ра Уру Ху често казваше, че повечето хора не живеят истинската си природа, а обусловеността си.
И докато Фалшивото Аз ни ръководи живота, ние продължаваме да приемаме всичко лично.
Някой ни хвали... и ние се чувстваме непобедими.
Някой ни игнорира... и ние падаме.
Някой ни критикува... и ние сме готови да се променим, само за да бъдем приети.
Но как може да съществува истинска свобода, ако нашата ценност остава в ръцете на другите?
Трансформацията започва, когато спрем да слушаме само думи и започнем да виждаме вътрешното състояние на човека.
Този, който крещи...
Може би носи такава болка в себе си, че вече не знае друг език.
Този, който контролира всичко...
Може би живее в постоянен страх да не загуби земята под краката си и контролът се е превърнал в единствената му илюзия за сигурност.
Тези, които обезценяват другите...
Много често това е някой, който отдавна е спрял да разпознава собствената си ценност.
Тези, които изпитват завист...
Изпитват дълбоко чувство на загуба.
Тези, които страдат...
Много често те живеят с болката си толкова дълго, че вече не могат да направят нищо друго, освен да я споделят.
Това не означава да оправдават, каквото и да е поведение.
Означава разбиране.
Осъзнатостта не ни моли да толерирате неуважение.
Не ни моли да позволяваме на другите да прекрачват нашите граници.
Просто ни освобождава от превръщането на емоционалното състояние на другите в мярка за нашата собствена стойност.
Можем да кажем „не“ със спокойствие.
Можем да си тръгнем.
Можем да прекратим връзка.
Можем да спрем да обясняваме това, което не искаме да бъде разбрано.
Но вече няма да действаме от раната.
Ще действаме от самоуважение.
И там се ражда истинската свобода.
Вече не чувстваме нужда да променяме всички.
Вече не се стремим да спасяваме онези, които не искат да бъдат спасени.
Вече не молим за любов от онези, които могат да предложат само болката си.
Защото разбираме една проста истина.
Всяко човешко същество може да даде само това, което има.
Не можем да налеем вода от празен съд.
Доверието рядко ще възникне от сърце, пълно със страх.
Истинската любов към другите рядко може да възникне от тези, които не обичат себе си.
И обратно...
Когато се роди мир вътре в нас, този мир естествено започва да се разширява.
Когато се роди любовта, тя вече не е нужно да доказва нищо.
Когато намерим своя център, думите на другите спират да разтърсват живота ни.
Може би това е смисълът на истинската зрялост.
Не да живеем в свят без трудни хора.
А да живеем в свят, където поведението на другите вече не управлява вътрешното ни състояние.
Спираме да виждаме във всеки жест на другите присъда за нашата стойност.
И най-накрая започваме да виждаме това, което винаги е било там.
Човешко същество.
Неговото пътуване.
Неговата болка.
Неговото обусловяване.
И в същото време...
Намираме себе си.
Автентичния.
Този, чиято ценност никога не е зависела от нечие одобрение.
Тук свършва борбата да бъдем обичани.
И тук започва завръщането у дома.
Да станем това, което наистина сме.
С любов към себе си 
Наталия Кироне Шолда
Няма коментари:
Публикуване на коментар