Здравейте, звездолюбиви!

 

Астрология и нумерология - Учителя Петър Дънов

Галина Герасимова 

Здравейте, звездолюбиви!

Последни часове на Марс в Риби, както се вижда, са съвсем далеч от мекотата, чувствителността, състраданието и още много други типични качества за последната водна стихия. Очевидно агресията и разрушителната му сила са в резонанс по-скоро с т.н. нисше проявление на последния знак, свързвано с хаос, заблуждения, неадекватност. От една страна господари на държави барабанят по копчета на ракети, които могат да унищожат света; от друга – показно на достойнство от малкия човек, заставащ смело срещу Голиат; от трета – Артемис 2 заобиколи Луната и за първи път човек я вижда от непозната й страна; от четвърта – т.н. цивилизовани държави изяждат като Кронос децата си; има пета и десета.

Едно е ясно, че имаме привилегията да сме свидетели на разпада на непозната досега по териториален обхват култура и може би мащабът й подсказва темата на идващата нова – нейната цялост и осъзнаване на единството на човеци и природа.

Разбира се, че това изисква време, но темпото, с което се развиват събитията е абсолютно непредсказуемо. Процеси с продължителност векове сега стават за месеци, а Уран тепърва ще се пренася в Близнаци:)

За сегашния кипеж в света все търся аналогия с Рим (сигурно, защото има достатъчна дистанция и преценката е по-лесна), та във времето на Октавиан Август, известно като златният век на Рим, там някъде в периферията на империята, в дома на дърводелеца Йосиф и Мария се ражда Исус, чиято поява и благослов променят бита, културата, вярванията, живота на хиляди хора, а няколко века по-късно посоката на вълната се обръща и Рим ще се нарече империя на всички християни.

Е, после християните започват същите войни, царе и императори воюват вече в името на Христос, завладяват се територии, въоръжават се армии, избиват се хиляди и милиони, все под претекст за нещо по-добро, по-справедливо, по-демократично… , нооо се разраства и култура, изкуство, наука, образование, архитектура, поведение… все две страни на монетата. В началото устременост, вдъхновение, развитие, разцъфтяване, узряване и загниване, разпадане. Противоречия, острата непоносимост към другия полюс на мнение и разбиране, огледалното обръщане на ценностите, смятаното за абсурд се превръща в нормално и т.н. – все белези на разпада, та чак с аспекти не можем да се оправдаем:)

Но, да се върнем на войнолюбеца на небесния Олимп, Марс, днес, 9-ти – число на Марс, влита в Овен, господство на Марс, в час, когато на хоризонта изгрява Скорпион, старото владение на Марс. На 13 ще се срещне с Нептун, на 16 с Луната, на 20 със Сатурн, на 21 с Меркурий. Природата на Марс е да активизира, да ескалира, да взривява планетата, с която прави съвпад, а самият аспект съвпад, също се управлява от Марс, т.е. Марс ще е главното действащо лице поне, докато Уран влезе в Близнаци и заеме централното място в новините. Очевидно е, че спокойствието и мечтата за мир и дипломация се отдалечават, но какво можем да правим ние е по-важното. Да впрегнем цялата енергия на Марс в работа. За нас православните християни, ингресията на Марс и съвпада с Нептун са точно на Разпети петък и някак е в резонанс с дълбоката мистерия на Кръста, с осмисляне на страданието, на жертвата, на Възкресението. Мисълта, преживяването, проявата на милосърдие, прошка, състрадание, жертва, загриженост, са все работа с Нептуновия пласт в нас. Интуицията ще подскаже. Другият полюс е известен – безфокус, измамност, заблуда, фанатизъм, агресия, оправдана с фантазии и вменяване на лъжи.

За Марс и другите аспекти по-нататък, че стана дълго:)

Все пак Учителя ни дава формула за това, с какво можем да противостоим и на най-голямото зло:

Всеки ден човек трябва да направи поне най-малкото добро, изразено в мисъл, в чувство или в действие. Това добро може да бъде направено на някой извор, на някое растение, на някоя мушица или на някой човек. Колкото и малко да е това добро, то трябва да се направи. Най-малкото добро е израз на Божественото учение, на вътрешния закон в човека.

Това е по силите на всеки.

Ние продължаваме с молитвите в 12 и в 10 ч.

Гледах тези дни картата на създаване на НАТО, ясно е защо. Сложила съм час по двете най-големи разширявания.

Втората карта е на влизане на Марс в Овен. Мисля, че се вижда с невъоръжено око акцентът.

В коментари е и запис от понеделнишката астрологична вечер. С огромна благодарност на Vivø Ĭvanøv. На когото му се слуша.

Какво наистина се случва в края на живота:

 

Ферменти. Здраве. Дълголетие.

Stamen Stamenov 

Какво наистина се случва в края на живота: 7 истини, които дулите за смърт искат да знаем

От терминалната яснота до последния смислен звук в стаята — краят на живота невинаги е хаос и ужас. Все по-често медици, хоспис екипи и дулите за смърт напомнят, че умирането не е само медицинско събитие, а дълбоко човешки преход, в който знанието, присъствието и спокойствието имат огромно значение.

Смъртта остава една от най-премълчаваните теми на нашето време — и точно затова често я посрещаме неподготвени, уплашени и без език, с който да назовем случващото се. А истината е, че в последните дни и часове на живота има процеси, които медицината наблюдава отдавна, хосписната практика разпознава ясно, а дулите за смърт се опитват да преведат на човешки език: краят не винаги е паника, болка и безпомощност; понякога е тишина, понякога е яснота, а понякога е последен шанс за близост.

Ролята на дулата за смърт не е да замества лекар, медицинска сестра или хосписен екип. Тя е немедицинска, придружаваща и човешка: да помага с присъствие, емоционална подкрепа, ориентация в разговора за края, организация на средата и уважение към желанията на умиращия и близките му. Научните обзори определят тази роля като възникваща, но все по-разпознаваема част от грижата в края на живота.

1. Умирането не винаги е буря — тялото има свой ритъм

Една от най-силните идеи, споделяни от хората, които стоят до умиращи, е, че тялото често следва свой вътрешен ход. Това не означава, че всяка смърт е спокойна или че страданието е мит. Означава нещо по-важно: умирането е процес, а не внезапен абсурд, и когато човек получава добра палиативна грижа, последните му дни могат да бъдат по-малко травматични, отколкото мнозина си представят. Националният институт по стареене в САЩ изрично подчертава, че болката не присъства при всеки умиращ, а когато я има, целта на екипа е тя да бъде активно овладявана.

Тук е и първата голяма обществена заблуда: че щом човек е в края на живота, болката е неизбежна съдба. Не — болката трябва да се лекува, задухът трябва да се облекчава, тревожността трябва да се разпознава навреме. Най-големият проблем не е само в болестта, а и в това, че прекалено често оставяме семействата сами сред страховити митове, вместо да им дадем точна, човешка и навременна информация.

2. Последните дни могат да бъдат подготвени, а не просто изтърпени

Хосписът и палиативните грижи не са отказ от грижа, а промяна на нейната цел: от излекуване на всяка цена към комфорт, достойнство и качество на оставащото време. Именно тук дулите за смърт често имат място — като хора, които помагат пространството да бъде по-поносимо, по-лично и по-малко безлично. Любима музика, познати гласове, ръка върху рамото, четене на скъп текст, редуване на близките, по-тиха стая, уважение към ритуала — всичко това не е сантимент, а реална част от комфорта.

И точно тук обществото ни трябва да си зададе неудобен въпрос: защо сме приели, че говорим за раждането с внимание, а за умирането — само шепнешком? Защо допускаме края на живота да се случва сред организационен хаос, липса на обяснения и паника в коридора, когато именно тогава човек и семейството му имат нужда от най-много яснота? Това не е просто пропуск в комуникацията. Това е пропуск в милостта.

3. Терминалната яснота е реално наблюдаван феномен, но не е чудо

Един от най-смущаващите и същевременно най-трогателни моменти в края на живота е т.нар. терминална яснота — кратък период, в който човек, често след дълго объркване, тежка деменция или изтощение, внезапно се избистря, разпознава, говори, иска нещо конкретно или звучи „като себе си“. Клинични и наблюдателни източници потвърждават, че такъв феномен се среща, особено при хора с напреднало невродегенеративно заболяване, но подчертават, че той не е универсален и не позволява точна прогноза за часовете до смъртта.

Най-важното е близките да не сбъркат този кратък прозорец с истинско оздравяване. Понякога той е именно това, което остава — последна възможност за свързване, прошка, благодарност или просто за едно „тук съм“. И ако се случи, не бива да бъде прахосан в наивна еуфория, а посрещнат с любов и трезвост.

4. Виденията и срещите с починали близки не бива да бъдат осмивани

В хосписни проучвания значителна част от пациентите съобщават за сънища, видения или присъствия, в които се появяват починали роднини и близки. Науката не дава един окончателен отговор как точно да бъдат тълкувани тези преживявания, но показва, че те са често съобщавани, често смислени за самия човек и нерядко носят утеха. Националният институт по стареене също препоръчва близките да не прекъсват и да не спорят с умиращия, ако той говори с някого, когото другите не виждат.

Тук човечността е по-важна от нашата нужда да сме прави. Дори да наричаме подобни преживявания халюцинации, за човека в леглото те са реалност. А в последните дни на живота не всичко трябва да бъде оборено; някои неща трябва да бъдат понесени с уважение.

5. Храната, водата и шумното дишане в края не означават непременно страдание

Един от най-болезнените моменти за близките е, когато човекът започне да яде и да пие все по-малко. Авторитетните насоки за грижа в края на живота са ясни: намаленият апетит и по-трудното преглъщане са нормална част от процеса, а насилването с храна може да увеличи дискомфорта. По същия начин т.нар. „смъртно хъркане“ или шумно дишане често звучи по-страшно за семейството, отколкото е за самия умиращ; източниците сочат, че то обичайно не се смята за болезнено, макар да е тежко за чуване.

Точно тук е мястото на добрия медицински екип — да обясни, да облекчи симптомите, да не остави близките сами с вината, че „не са нахранили“ човека, или с ужаса, че всеки звук е мъчение. Понякога най-голямата грижа не е да настояваш животът да изглежда както вчера, а да приемеш какво тялото вече не иска и не може.

6. Слухът може да остане с човека почти до края

Сред най-устойчивите наблюдения в палиативната грижа е идеята, че човек може да чува, дори когато вече не реагира. Това не е просто фолклор. Изследване, публикувано в Scientific Reports, открива електрофизиологични данни за запазена слухова обработка при част от неотзивчиви пациенти в хоспис в самия край на живота. Затова и съветът на клиницисти и хосписни специалисти е последователен: говорете на човека, а не за него; казвайте му, че сте там; кажете му, че е обичан.

Това не е дребна утеха. Това е последна форма на човешко достойнство. В стаята на умиращия думите не са шум. Те са мост. И понякога единственият, който остава.

7. Разговорът за смъртта не отнема смисъла на живота — връща го

Колкото повече бягаме от темата за края, толкова по-безпомощни ставаме пред него. А всъщност разговорът за умирането е и разговор за това как искаме да живеем, кого искаме край себе си, какво ни е важно, какво не бива да остане неизказано. Палиативната медицина и хосписната философия отдавна настояват, че добрата подготовка не отнема надеждата, а намалява страха.

Има и историческа поука в това. Съвременното хосписно движение се свързва с работата на Сисили Сондърс и създаването на St Christopher’s Hospice през 1967 г. — модел, който поставя в центъра не просто болестта, а „цялата болка“ на човека: физическа, емоционална, социална и духовна. Преди модерните термини хората пак са бдели край умиращите си. Днес просто имаме по-добър шанс да съчетаем това древно човешко присъствие с по-добра медицинска грижа.

И ако има една критична истина, която не бива повече да подминаваме, тя е тази: не сме достатъчно зряло общество, когато оставяме темата за смъртта на случайността, суеверията и последния момент. Краят на живота не трябва да бъде зона на мълчание. Той трябва да бъде зона на знание, нежност, честност и грижа — защото начинът, по който човек умира, остава завинаги в паметта на онези, които продължават да живеят.

От мое име оставям и една тиха благодарност към The Washington Post, National Institute on Aging, Cleveland Clinic, University of British Columbia, Scientific Reports, PubMed, PubMed Central, Marie Curie, NHS, National End-of-Life Doula Alliance, International End of Life Doula Association, както и към официалните български институционални справки на Министерството на труда и социалната политика и Националния статистически институт — за това, че по различен начин пазят знание, клинична трезвост и човешка светлина по тема, от която никой не бива да бъде оставян да се страхува сам.