Пазители на традициите

За българина хлябът е свещен, незаменим. Думата „хляб“ в много случаи е приела значението на „хранене“ или „ нахранване“. Една поговорка гласи: „Като има хляб, всичко има.“

Хлябът в бита на българите, освен за ежедневно изхранване и оцеляване, се явява и съществена част от обредите – било то езически или християнски. Върху обредния хляб се изобразяват символиката и смисъла на празника. Хлябът съдържа идеите за раждането, умирането и възкресението (ново раждане).

Чрез хляба всички участници в един ритуал общуват помежду си, споделят едни ценности, една участ, един дом и една съдба. Хлябът олицетворява ритуала, превъръща се в негов основен материален символ. Приготвянето на хляб като ритуал може да се сравни с жертвоприношение. Смисловият аналог на хляба в различните обреди е зърното, варено или не (жито, царевица и др.)

Разпространено е вярването, че хлябът е „душа“, ето защо в някои райони на България на топлият хляб казват „ душа“ „душица“. Във връзка с това вярване се е запазила традицията хлябът да се разчупва, а не да се реже или боде.Има поверие, че топлият хляб е опасен, зараи одухотвореността си, затова казват: „хлябът първо трябва да си убиди(обиколи) нивката“.

Хлябът има характер на култ, защото във връзка с линията „хляб – душа – живот“ е обичаят, когато бременна жена усети за пръв път детето да мърда, да омеси погача и да я раздаде на хората.

Замесването на хляба е своеобразен ритуал – за брашното за обредните хлябове се ползва специално отделена за целта пшеница и никакво друго зърно. Засяването на семето напомня умирането, а покълването му – ново раждане.

Основните съставки, от който се замесва хляб, са брашно, вода и мая(квас), като за обредни хлябове се използва тъй наречената „мълчана вода“ – докато я носели от извора или чешмата, девойките не разговаряли с никого.

Хлябовете са квасени (с мая) и безквасни (постни). Голямо значение се отдавало на кваса, с който се приготвял хляба. Квасът спомага „надигането“ му, символизирайки растежа, умножаването. Правенето на нов квас се асоциирало с първосъздаването на хляба. Смятало се е, че къща без квас не бива да остава или че ако се изнесе квас от къщата, ще се изнесе и богатството на дома, а ако човек от къщата умре, квасът се подменя с друг, като се взима от чужда къща.

Брашното за хляба се смила от различни култури – пшеница, ръж, царевица и др. То задължително се пресява, като при замесване на хляб за обреди на ситото се връзва китка от коприва, круша и чесън, завързана с червен конец, а след пресяването брашното се прекадява. Интересна традиция е че при замесване на обредни хлябове има изискване и за месачката – да е „чиста“ жена, да не е вдовица , да не е сирак, да е от първо венчило, да има здрава и добра челяд. При замесване на обредни хлябове жената, трябва да е облечена с празнични дрехи и закичена със здравец или цвете. Тестото се меси с дясна ръка – символ на доброто, а квасът в него е символ на живота. Обикновено млади булки или бременни жени не месят хляб. След измесването, тестото се покрива с кърпа, която при обредните хлябове трябва да е червена, с цел предпазване от зли сили.

В хлябовете може да се замесват различни култури и семена – дренови пъпки, царевица, боб, смокини, орехи, стафиди и други, в зависимост от предназначението.

Формата на хлябовете може да бъде кръгла, правоъгълна или с форма на кравай. Кръглата е по – характерна за обредните питки. Формата на плитка е характерна за сладките хлябове, приготвяни и до днес за Великден в – т.нар. козунаци. Хлябове с формата на кръст са предназначени за погребения, помени, задушница. Върху хлябовете може да се правят различни изображения, които да се избождат от тестото с инструменти. Традицията да се украсява с изображения от стопанския двор и нивата – жито, грозде, различни домашни животни – съществува все още за погачата, предназначена за Бъдни вечер, с идея за плодородие. Интересен факт е че в миналото за Сирни заговезни е съществувала традиция да се изяжда хлебче във формата на змия, за да не хапе животното през годината.

В живота на българите хлябът е неизменна част от ежедневната и празничната трапеза, като за всеки народен обичай и за всяко важно събитие в живота им се меси. Не може да мине раждане на дете без погача – на 40 – тия ден от раждането, когато детето се води в черква, според народния обичай, за да се представи пред Бог, също се приготвя обреден хляб.Когато детето проходи, се прави т.нар. „прощапулник“, на който бебето прави първите си стъпки след търкулната пред него погача. Кръщенето е много важен обичай в живота на българите. Без него „детето не е чисто“ или „Господ не го пази“ . Кръстницата меси погача и я раздава на хората, като никой не трябва да бъде пропуснат, за да не остане детето беззъбо. За сватби отново се приготвят погачи, с които се отбелязва всеки момент от церемонията. Приготвят се предимно кръгли пити или във формата на кравай, защото кръгът е символ на изобилие, плодородие, здраве, добро. Хлябове се приготвят за различните църковни празници – Коледа, Бъдни вечер (питка с късмети – монета, зърна от различни култури и др.) , Великден (козунаци), Гергьовден, Трифон зарезан, Спасовден, Бабинден и за Тодоровден (хляба се прави във формата на подкова или кон) и др. Хляб се приготвя дори и при смърт, като се разчупва топъл над главата на починалия с вярването, че както излиза парата от хляба, така излиза душата от тялото на човека. Пити и погачи се приготвяли в миналото за всяка дейност, свързана с дома, нивите и добитъка на хората – заораване на нивите, приключване на жътвата, подрязване на лозите и др.

Многозначността на хляба в бита на българина си личи от това, че той е не само ежедневна и обредна храна, но народът ни е свързал приготвянето му с най – съкровени и чисти послания, символи, които трябва да осигурят живот, плодородие, изобилие. В наши дни, въпреки технологичния напредък и изменения бит на българина, той не сяда на трапезата си без хляб, приготвя погачи и пити за всеки празник в живота си и традиционно продължава да посреща дори най – високопоставените гости с хляб и сол или мед.

Приготвянето и консумирането на хляб в бита на българите е една характерна черта от националната му идентичност, съхранена и предавана като наследство през поколенията.