“Детският Алцхаймер” - началото на всички беди

 

Деца на Новата земя

Татяна Ганевска

Валентин Грандев

“Детският Алцхаймер” - началото на всички беди

Живеем в парадоксално време. Когато възрастен човек започне да не може да разпознава часовника, да се ориентира в пространството, да планира последователност от действия или да изпълни позната битова задача, ние автоматично мислим за наличието на когнитивен проблем. Рисуването на часовник например е част от някои скринингови когнитивни тестове, защото една толкова проста задача всъщност включва зрително-пространствена организация, разбиране на символи, планиране и изпълнение. Но какво се случва със съвременното дете? То може да отключва телефон преди да може да завърже обувките си. (Някои младежи не умеят това и в тинейджърска възраст.) Може да превърта десетки видеа, но да не познава часовник със стрелки. Може да управлява сложен интерфейс, но да не може да си приготви елементарна храна. Може да получава готова информация за всичко, но да няма навика да я търси, проверява, подрежда и осмисля. Това не е „детски Алцхаймер“, но метафората е неприятно точна в едно отношение: отдавна масово започнахме да премахваме от детството именно онези малки ежедневни трудности, чрез които мозъкът упражнява функции, които по-късно очакваме да бъдат развити. “Загрижени” мами, баби и нехаещи татковци спестяват онази тежест, която са преживявали в своето минало.

 

Мозъкът не се развива от самото наличие на възможности. Развива се от тяхното използване.

Връзването на обувки не е просто връзване на обувки. То изисква координация, последователност, внимание, моторно планиране и корекция на грешката. Познаването на часовника не е просто запомняне на цифрите. То изисква разбиране на пространствена схема, отношение между части и цяло, абстрактно представяне на времето. Самостоятелното обличане, подреждането на стаята, приготвянето на храна, носенето на отговорност за някаква задача — всички тези дребни неща са своеобразни упражнения за изпълнителните функции. А именно изпълнителните функции са сред системите, които продължават да съзряват през юношеството. Префронталната кора, свързана с планирането, приоритизирането, контрола на импулсите и вземането на решения, е една от последните области на мозъка, които достигат пълна функционална зрялост. И тогава възниква неудобният въпрос: Какво тренираме в мозъка на неангажиран със задачи младеж?

Детството днес е станало удивително удобно. Възрастният завързва обувките. Възрастният приготвя храната. Възрастният подрежда. Възрастният носи раницата. Възрастният напомня. Възрастният решава. Телефонът показва. Калкулаторът смята. Навигацията мисли. Търсачката помни. Десетки мозъчни възли остават недоразвити, а всеки един от тях е отговорен за множество разнообразни функции. Хипокампът расте, когато се стараем да се ориентираме (не слушайки указанията на телефона) и се смалява, при употребата на GPS. Само че той отговаря и за разпознаването на емоциите и съпричастността към другите. Ето пряка връзка - GPS - темерут, хулиган, социопат.

Освен това се чудим защо някои деца трудно понасят скуката, чакането, отказа, необходимостта да довършат нещо или простото „не“. Наскоро бях свидетел на случай, в който майка приготвя багажа на 20 годишната си дъщеря, събужда я и ѝ дава напътствия, които в мое време получаваха 7-8 годишните преди първия си лагер. Младата дама не харесала пътуването, защото било еднообразно - всеки ден гора, поляни, потоци, без разнообразието на дискотека, езда, заведение с други младежи. Изпълнителните функции не се появяват магически с навършването на 18 години. Те се упражняват през всички предходни години. А развитието им се влияе и от опита. Изследванията върху юношеския мозък показват продължаващо преструктуриране и усъвършенстване на префронталните мрежи, които участват в контрола на поведението, работната памет и планирането. Затова „обучителният натиск“ не бива да се разбира като тормоз над детето. Той дава възможност за самостоятелност, сблъсък с грешка и последствията от нея, поправка, помощ и т.н. Все по-често виждаме деца, които се отнасят жестоко към други деца, възрастни или животни. Не бих твърдял, че това е просто резултат от липсата на „обучителен натиск“ — подобно поведение има множество причини: темперамент, семейна среда, модели на поведение, насилие, социална среда и индивидуални особености.Но липсата на системно упражняване на съпричастност, самоконтрол и отговорност със сигурност не е без значение и води до случаи като този от Пловдив - напомням това е само едно от многото проявления на родителската абдикация. Не трябва да си гений, за да установиш че като премахнем всяко неудобство, не ускоряваме развитието, а правим точно обратното. А що се отнася до метафората в заглавието - вероятно тепърва науката ще установи, че господстващият родителски модел ще доведеслед себе си огромна палитра от здравни проблеми, включително и споменатия Алцхаймер.