Преди много години гледах един филм. Много кратък, японски, струва ми се. Там се разказва как едно младо момче измисля хитър начин да забогатее - хвърля камъни по колите на магистралата. През нощта, когато карат с голяма скорост. И колите катастрофират, момчето тършува в салоните с умиращи хора и взема всичко, което намери - вещи, пари. Загиват мнозина.
Родителите му го скриват от правосъдието, завеждат го в един далечен манастир при един стар монах.
Той им казва, че правосъдие все пак ще има - момчето трябва една нощ да престои само в пустото поле. Това ще е.
Наглият младеж се засмял - една нощ в пусто поле, голяма работа! И отишъл. И от мрака и пустотата полетели камъни. Точно толкова, колкото той бил хвърлил.
С каквато сила ги хвърлял, с такава долитали.
С каквото намерение ги е хвърлял, с такова пристигали.
И го убили.
Плутарх си е задавал въпроса - защо истината тържествува толкова късно, защо Божиите мелници мелят толкова бавно? Злодеят вече е забравил за стореното! И си мисли, че бедата е долетяла случайно...
Никой не се занимава да превъзпитава злите. И въобще хората. Просто всички хвърлени камъни летят обратно. Не знаем кога ще се върнат. Понякога се връщат веднага, понякога минава много време. Но са точно същите.
И това не е будистка мъдрост. За това са писали и Плутарх и Еврипид.
Лонгфелоу повтаря думите им след хилядолетия:
Бавно мелят господните воденични камъни
и ситно е брашното им,
велико е Неговото търпение,
но твърда е ръката Му.
Така че не бива да се хвърлят камъни. И да се плюе в кладенците, и по хората не бива да се плюе. И с думи не бива да се наранява.
Самотната нощ в полето идва внезапно...
АННА КИРЯНОВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар