„Мъртвият Христос“или „Оплакването на Христос“ на Андреа Мантеня: картината, пред която зрителят се озовава в краката на мъртвия Бог
В миланската Пинакотека „Брера“ се съхранява една от най-вълнуващите и необичайни картини на италианския Ренесанс – „Мъртвият Христос“ на Андреа Мантеня (Cristo morto nel sepolcro e tre dolenti). Днес музеят я датира около 1483 г. Платното е сравнително малко – едва 68 × 81 см, но въздейства с монументална сила.
Голямата загадка започва още от гледната точка на художника. Мантеня поставя тялото на Христос върху каменна плоча и ни принуждава да го гледаме откъм краката. Стъпалата са почти пред лицето на зрителя, следват коленете, гърдите и накрая главата. За XV век подобна композиция е била изключително дръзка.
Ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че Мантеня не следва сляпо законите на математическата перспектива. Ако беше изобразил тялото напълно точно, краката щяха да изглеждат огромни, а главата прекалено малка. Художникът съзнателно променя пропорциите, като увеличава главата на Христос. Перспективата тук служи не на геометрията, а на драмата.
Именно затова се поражда странно усещане: не наблюдаваме сцената отстрани, а сякаш сме част от нея.
Пред нас не стои тържественият Христос от златните иконични фонове, нито идеализираният Спасител. Това е тялото на човек след мъчение и смърт.
Мантеня безпощадно показва раните от гвоздеите по ръцете и краката. Тялото е неподвижно и лежи върху студената каменна плоча на помазването, подготвено за погребение. Наблизо се вижда съд с благовонни масла.
Само вляво, изтласкани почти до ръба на композицията, са оплаквачите. Това са Дева Мария, апостол Йоан и Мария Магдалена. Най-силно впечатлява Богородица. Мантеня не я представя като идеализирана млада красавица, а като възрастна жена с лице, белязано от непоносима скръб. Тя плаче над тялото на своя син.
Тук почти липсва обичайната ренесансова красота.
Има студен камък. Има рани. Има сълзи. Има смърт.
Точно затова картината изглежда изненадващо съвременна.
Историята на самото произведение е не по-малко загадъчна.
Когато Андреа Мантеня умира в Мантуа през 1506 г., в ателието му е открита картина, описана като „Cristo in scurto“ („Христос в ракурс“). Повечето изследователи смятат, че става дума именно за творбата, която днес се намира в „Брера“. На 2 октомври 1506 г. синът на художника, Лудовико, споменава такъв „Христос“ в писмо до Франческо Гонзага.
Ако тази идентификация е вярна, възниква любопитен въпрос: защо картината е останала в ателието на самия Мантеня?
Възможно е тя изобщо да не е била предназначена за поръчител.
Съществува хипотеза, че художникът я е създал за лично религиозно съзерцание. Ако е така, години наред самият Мантеня може да е стоял пред нея, размишлявайки върху смъртта, страданието и собствения си край.
След смъртта на художника синът му Лудовико продава „Христос в ракурс“ на кардинал Сиджизмондо Гонзага. По-късно творбата е споменавана сред притежанията на рода Гонзага в Мантуа.
След това започва почти детективска история.
Според една от хипотезите през 1628 г. картината е продадена на английския крал Карл I заедно с други шедьоври от прочутата колекция Гонзага. По-късно вероятно попада на антикварния пазар и в колекцията на кардинал Мазарини.
След разпръсването на неговото събрание следите на творбата се губят за повече от век. Историята на тези премеждия и до днес не е напълно изяснена.
В началото на XIX век платното отново се появява в Италия. Секретарят на Академия „Брера“ Джузепе Боси буквално издирва този Мантеня и дори се обръща към прочутия скулптор Антонио Канова с молба да помогне за закупуването му.
През 1824 г. „Мъртвият Христос“ най-накрая влиза в колекцията на Пинакотека „Брера“, където се намира и днес.
Най-впечатляващо обаче остава влиянието на тази картина.
Необичайният ракурс, измислен от Мантеня, се оказва толкова силен, че отзвуците му могат да бъдат открити в изкуството на следващите столетия. Самата „Брера“ отбелязва въздействието на образа чак до изкуството на XX век, включително в киното на Пиер Паоло Пазолини и в известните фотографии на мъртвия Че Гевара.
Мантеня прави нещо, което малцина художници от неговото време са се осмелявали да направят.
Той почти премахва дистанцията между зрителя и смъртта.
Ние стоим там, където са могли да стоят хората, подготвящи тялото на Христос за погребение.
Краката му са почти пред нас.
Майка му плаче до него.
Зад главата му се разтваря тъмно пространство.
И сякаш още след миг тялото ще бъде покрито със саван.
Вероятно именно затова „Мъртвият Христос“ на Андреа Мантеня остава една от най-силните картини в Пинакотека „Брера“: повече от пет века по-късно художникът продължава да кара зрителя да се чувства не като посетител на музей, а като безмълвен свидетел на последните мигове преди погребението на Христос.
Няма коментари:
Публикуване на коментар