След като прекара 178 дни на борда на Международната космическа станция, астронавтът Рон Гаран се завърна на Земята, носейки нещо далеч по-тежко от космическо оборудване или данни от мисията. Той се върна с преобразено разбиране за самото човечество.
От орбита Земята не изглежда като съвкупност от държави, граници или съперничещи си интереси. Тя се вижда като една-единствена, сияеща синя сфера, висяща в тъмнината. Няма линии, които да разделят континентите. Няма знамена, които да отбелязват територии. От 250 мили над повърхността всеки човешки конфликт внезапно изглежда малък — а всяка човешка връзка изглежда неизбежна.
Гаран описва как е наблюдавал светкавици, които прорязват цели континенти, сияния, които се разливат като живи завеси над полюсите, и градски светлини, които меко сияят по нощната страна на планетата. Това, което го поразило най-силно, не била мощта на Земята — а нейната крехкост. Атмосферата, която защитава целия живот, изглеждала като тънък като хартия син ореол — едва видим, но отговорен за всичко, което диша, расте и оцелява.
Тази гледка предизвикала онова, което астронавтите наричат „ефектът на общия поглед“ (overview effect) — дълбока когнитивна промяна, за която съобщават мнозина, видели Земята от космоса. Това е внезапното осъзнаване, че човечеството споделя една-единствена, затворена система. Няма резервен вариант. Няма път за бягство. Няма втори дом.
Гаран започнал да поставя под въпрос приоритетите на човечеството. На Земята икономическият растеж често се разглежда като върховна цел. От космоса тази йерархия се разпада. Той твърди, че правилният ред трябва да бъде: първо планетата, второ обществото, накрая икономиката — защото без здрава планета нито обществото, нито икономиката могат да съществуват.
Той често сравнява Земята с космически кораб. Кораб, който превозва милиарди членове на екипажа, всички зависими от едни и същи системи за поддържане на живота. И въпреки това мнозина се държат като пътници, а не като пазители, приемайки, че някой друг е отговорен да поддържа всичко в изправност.
От орбита замърсяването няма националност. Климатичните системи не признават граници. Екологичните щети в един регион се разпространяват по цялото земно кълбо. Разделенията, които толкова яростно защитаваме на земята, просто не съществуват отгоре.
Посланието на Гаран не е абстрактно или идеалистично. То е практично. Ако човечеството продължи да се отнася към Земята като към неограничен ресурс, вместо като към споделена система, последствията ще бъдат универсални.
Да види Земята от космоса не го е накарало да се почувства малък. Накарало го е да се почувства отговорен.
Защото когато наистина разбереш, че всички пътуваме заедно на един и същ крехък космически кораб из Вселената, идеята за „ние срещу тях“ тихо изчезва — заменена от една-единствена, неизбежна истина:
Има само нас. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар