И изсъскала змия черна

 

Gospodinov Di 

И изсъскала змия черна

— Що се страхуваш от мене, ма жено?

Що се дърпаш и настрана стоиш? Нима толкоз зло си видяла в очите ми,

че и сянката ми не щеш да докоснеш?

А жената рекла:

— Страх ме е, Змейо.

Не от силата ти и люспите ти. Не ме страх и от езика ти раздвоен.

За друго ме е страх от тебе.

Ти много глухо идеш. Нямаш стъпка. Шум никакъв не издаваш

Без предупреждение се появяваш. Плъзгаш се между тревите,

като мазна дума между хората. И додето те забележи човек,

вече си близо до лицето му. Затуй те гледам с недоверие. Защото лукавото рядко тропа на вратата. То се промъква през пролуките.

А змията се засмяла:

— Не съди по кожата, жено. Мнозина ходят на два крака, ала по-черна от моята душа носят.

Аз поне съм това, което съм. Не се крия зад усмивки и нищо не обещавам. Лъжа не споменавам. Кога съскам — съскам. Кога хапя — хапя. А човекът? Той често милва с ръка,

докато мисли зло.

Дума сладки приказки,

докато измама крои. Кълне се във вярност,

докато гледа към чуждото.

Замълчала жената.

Погледнала гората. Вдигнала чело към небето и рекла:

— Право думаш, Змейо.

Не всяка отрова е в зъбите. И не всяка опасност пълзи по земята. Има езици по-остри. Има сърца по-студени от зимна река.

Ала пак ще се пазя. И не щото си змия. А мъдростта учи човека

да не подава ръка на онова, което още не познава.

Тогаз змията навела глава. И рекла:

— Ей това вече е разум, жено. Защото страхът ослепява. Но предпазливостта отваря очите. И който знае разликата между двете,

рядко става жертва

на звяр, или на човек.

После вятърът минал през тревите. Замълчали птиците. И за миг сякаш цялата гора се заслушала в думите им.

Тогаз жената рекла:

— Кажи ми, Змейо,

щом толкоз разбираш от човеците, кое е най-опасното нещо у тях?

Змията дълго не отвърнала. Гледала към далечината. После рекла:

— Не е гневът. Гневният човек е като бурен вятър. Вдига врява. Троши. Но все нявгаш бурята отминава.

Не е и завистта.Тя е тежка болест, ала понякога сама изяжда оногова, който я носи. Не е ни алчността. Колкото и да грабиш, земята накрая си прибира всичко обратно.

Най-опасно е друго. Кога човек престане да различава добро от зло.

Кога започне да нарича лъжата истина, а истината — глупост.

Кога се присмива на честния и се прекланя пред безсрамния. Тогаз иде бедата. Не за един човек, а за всички. Само една изгнила ябълка е достатъчна да развали цяла кошница с плодове.

Но един покварен човек

може да развали цяло поколение.

Жената въздъхнала.

— Тежки думи думаш, змейо.

А змията рекла:

— Тежки са.

Защото са виждани. Аз съм стара. По-стара от много човешки спомени.

Виждала съм царе да стават просяци. Виждала съм просяци да стават господари. Силни мъже

да падат от собствената си гордост. И кротки хора

да надживяват всички.

Не силата крепи човека. Не е и богатството и славата. Тия работи идат и си отиват. Днес са твои. Утре са чужди. Но ако човек изгуби съвестта си, изгубил е повече от кесия със жълтици, къща и нива.

Изгубил е себе си.

Жената се замислила.

После попитала:

— А кое е най-голямото богатство?

Змията се усмихнала.

— Туй хората най-често го бъркат. Мислят, че богат е онзи, дето има много, а не виждат,

че много често най-беден е именно той. Богат е човекът, който може да заспи спокойно. Който не се бои от вчерашния ден и не заключва сърцето си

със сто катинара. Който има кого да прегърне,

кога мъката го намери и тия де има име, дето хората произнасят с уважение, дори кога го няма. Туй е богатство жено страхлива. Другото е броене на монети. А парата няма душа.

Замълчала пак жената.

И дълго гледала към земята. Сетне рекла:

— Чудно нещо си ти, Змейо.Хората те гонят.

Боят се от тебе, а ти говориш като стар мъдрец.

Засмяла се змията.

— Не гледай кой говори.

Слушай какво се говори.

Често истината иде

оттам, откъдето не я чакаш. Понякога я носи старец, но може и дете или приятел, но да знаеш че дори и враг може да каже верните работи.

Но който слуша само онези, дето му харесват,

накрая остава глух.

Вятърът пак полъхнал.

Слънцето клоняло към заник. И тогава жената задала последен въпрос:

— А кажи ми, змейо,

има ли нещо, дето никога не остарява?

Змията се обърнала към небето. И рекла през език изсъскала:

— Има. Добрината. Истинската дума.

Чистата съвест.

Верният приятел.

Майчината обич. И любовта, която не търси изгода. Тия неща не стареят. Светът се мени. Годините минават.

Лицата се набръчкват.

Косите побеляват.

Къщите рухват. Пътищата обрастват. Но доброто, сторено от човек, остава след него

като диря в пръстта след дъжд. И докато има кой да я помни, той не е съвсем отишъл.

Тогаз настъпила вечерта.

Жената се прекръстила.

А змията бавно се плъзнала между тревите.

Но преди да изчезне, се обърнала още веднъж

и изсъскала:

— Запомни едно, жено.

Не се бой най-много от змията. И от вълка не бой се много. А от тъмнината хич се не страхувай.

Бой се от деня,

в който човекът престане да бъде човек.

Защото няма по-страшен звяр от душа, която е забравила милостта.

И дълго след като змията изчезнала, думите ѝ останали да се чуват

из тревите, покрай дърветата, чак от вечерният бриз се носили.

А жената ги запазила в сърцето си. И когато срещала добри хора се усмихвала. А когато срещала лоши — не се учудвала, защото вече знаела, че не всяко зло съска, не всяко добро говори хубаво. Но всеки човек носи в душата си

и от двете.

И цял живот избира

кое от двете да бъде.

И може би хората клонят към по опъкото, към по не хубавото. Към по неправилното. Па който, каквото ще да приказва, хората не им стига да са благи и добри, искат да са важни и горди, богати. С цената на душата си обаче ще платим за това.

Приятна вечер от батко Дидко